Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Вратата отново се отвори шумно и вътре връхлетя задъхан Каини Бол. Дъхът излизаше с хриптене от широко отворената му като отвърстие на детска свирка червена уста. Още с влизането той се закашля и цялото му лице се изкриви и зачерви.

— Какво има, Каин Бол? — строго попита Оук. — Защо си тичал така бързо и си се задъхал? Колко пъти съм ти казвал да внимаваш?

— О… аз… като си поех дъх… се закашлях… и… кхъ, кхъ!

— Е, защо идваш?

— Тичах да ти кажа — изрече младият пастир, като облегна измореното си тяло на вратата, — че трябва да дойдеш веднага. Още две овце близниха, та затуй тичах, пастирю Оук.

— А, това ли било? — извика Оук и скочи, пропъждайки засега от главата си всички мисли за бедната Фани. — Хубаво си се сетил да побързаш — имаш от мене един голям пудинг със стафиди. Но сега, преди да тръгнем, подай ми гърненцето с катран, Каини, да бележим тези агънца и да приключим с тях.

От бездънния си джоб Оук извади желязно клеймо, потопи го в гърненцето и отпечата на бутовете на агнетата инициалите на тази, за която бленуваше — „Б. Е.“ Това означаваше за всички, че отсега нататък агнетата принадлежат единствено на фермерката Батшеба Евърдийн.

— Хайде, Каини, вдигни на рамо твоите две и тръгвай. Довиждане, мистър Болдуд. — Пастирът нарами четирите телца и шестнадесетте крака, които бе донесъл, и се запъти към близкия егрек. Съвзелите се агънца сега вече съвсем не бяха в окаяното състояние, в което се намираха преди половин час.

Болдуд тръгна подир него, но след няколко крачки се върна разколебан. После, явно твърдо решен, тръгна отново след него. Когато стигна до долинката, където се намираше егрекът, фермерът извади портфейла и го остави отворен на дланта си. Показа се пликът, в който бе получил картичката от Батшеба.

Исках да попитам, Оук — изрече той престорено нехайно, — знаете ли чий е този почерк?

— На мис Евърдийн.

Той се бе изчервил просто при мисълта, че трябва да произнесе името й. Но изведнъж бе обхванат от смътно подозрение. Писмото, разбира се, сигурно е анонимно. В противен случай Болдуд нямаше да пита.

Когато забеляза смущението на Оук, на свой ред Болдуд почувства неловкост. Лесно уязвимите хора винаги са готови да упрекват себе си, вместо да разсъждават логично.

— Исках да ви попитам откровено — разгорещено поясни той и в задълбочената сериозност, с която се зае да обяснява какво представлява една такава картичка-шега за Валентинов ден, се забеляза нещо нелепо. — Нали разбирате, другата страна разчита именно на това, че ще правя поверителни справки: точно там е шегата. — Той изрече „шега“ с напрегнато и неспокойно изражение, което много повече би подхождало на думата „мъчение“.

Необщителният самотник скоро се раздели с Габриел и тръгна към дома си да закуси, засрамен и огорчен от това, че с трескавите си въпроси е разкрил своя вътрешен мир пред един непознат. Той отново сложи посланието на камината и седна да поразмишлява върху обстоятелствата около появата му в светлината на потвърденото от Габриел.

Една делнична утрин в старата черква „Вси Светии“ в малкия казармен град, за който вече говорихме, група от енориаши, предимно жени и момичета, струпани пред самия амвон, се вдигаха от пода, където бяха коленичили при свършването на литургията. Този ден нямаше проповед и те вече се канеха да се разотидат, когато изведнъж вниманието им бе привлечено от гръмки и енергични крачки, които прозвучаха във входа и се приближиха към централната галерия. Шумът от крачките се примесваше с някакъв необичаен за черквата звук дрънчене на шпори. Всички извърнаха глави към главния проход. Между редовете към олтара вървеше млад военен в червена кавалерийска униформа с три сержантски нашивки. Забелязваше се старанието му да не издава смущението си, но с демонстративно твърдите крачки и изразената на лицето му решимост да се покаже напълно спокоен той още повече го подчертаваше. Докато преминаваше под устремените към него любопитни женски погледи, той се бе леко изчервил, но когато стигна до подиума, военният продължи, без да забавя крачки, и спря чак до парапета на олтара. Известно време остана там съвсем сам.

Свещеникът, който служеше литургията и още не бе успял да свали одеждите си, забеляза влезлия и го повика до олтара. Там те размениха шепнешком няколко думи, свещеникът извика псалта, който на свой ред шепнешком призова една възрастна жена, изглежда — негова съпруга, и тя също се приближи до олтара.