Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Болдуд я гледаше, не крадешком, критично или оценяващо, а така, както жетвар гледа минаващия влак — нещо толкова чуждо и непонятно за него. За Болдуд жените не представляваха необходима прибавка към нормалния порядък на нещата, а някакъв необясним феномен, отдалечен на огромно разстояние подобно на кометите — толкова малко е известно за техния произход, строеж и движение, че даже не се замисляме дали те се въртят в неизменна геометрична орбита, дали се подчиняват на същите закони като земята или блуждаят безпорядъчно, както ни се струва, когато ги наблюдаваме. Той виждаше черните й коси, правилните черти, закръглената брадичка и шия, изваяния профил. После видя отстрани спуснатите клепачи, очите, ресниците, изящната форма на ушите й. Накрая разгледа фигурата, полата и всичко останало, чак до обувките.

Болдуд смяташе, че тя е красива, но не беше уверен в мнението си, защото възможно ли е тази въплътена мечта, ако тя е толкова прекрасна, както му се струва, да бъде тук, без да предизвиква неудържимото възхищение, въпросите и любопитството на мъжете, което — трябва да поясним — се проявяваше напълно осезателно? Доколкото той можеше да прецени, нито природата, нито изкуството биха могли да надарят с толкова красота това единствено съвършено сред множеството несъвършени създания. Сърцето му заговори. Трябва да припомним, че Болдуд, въпреки четиридесетте си години, никога досега не беше разглеждал която и да е жена с такъв внимателен, изучаващ поглед; като че ли очите му никога не бяха се втренчвали така и това, напълно естествено, го бе оставило равнодушен досега.

Беше ли тя красавица? Той все още не се решаваше да повярва на очите си. Наклони се крадешком към съседа си и тихичко го запита:

— Как мислите, смятат ли мис Евърдийн за красива?

— О, да! Ако помните, първия път, когато тя се появи, всички гледаха само нея. Наистина много красива девойка!

Когато мъжът слуша похвали за жената, в която е наполовина или изцяло влюбен, той проявява удивителна доверчивост. Дори думите на някое дете за него имат авторитета на академично мнение. Болдуд беше удовлетворен.

И тази очарователна жена му беше казала: „Ожени се за мен.“ От какво е продиктувана нейната постъпка? Болдуд беше като сляп — подведен от въображението си, той бе загубил реалната представа за нещата, а що се отнася до Батшеба, тя изобщо не предполагаше, че подобна дреболия може да доведе до сериозни последствия.

В този момент тя спокойно довършваше сделката с някакво селско конте и приключваше сметката с такова пренебрежение, сякаш пред нея не стоеше жив човек, а счетоводна книга. Беше напълно ясно, че за жена с изискванията на Батшеба мъж като него не представлява никакъв интерес. Но внезапно връхлетялата ревност сякаш попари Болдуд. За пръв път той надникваше „на влюбените унизени в ада“ 25 25 Милтън, „Изгубеният рай“, V, 450. Превод Ал. Шурбанов. . Първият му порив бе да отиде там и да застане между тях, което можеше да бъде направено само по един начин — да я помоли да му покаже мостри от свое зърно. Болдуд отхвърли тази идея. За него беше невъзможно да се обърне към нея с такъв въпрос. Да започне разговор за покупко-продажба означаваше да оскверни красотата й, а представите му за нея не допускаха това.

Междувременно Батшеба много добре съзнаваше, че най-после е проникнала в тази величествена крепост. Тя чувстваше, че очите му я следят неотклонно. Това беше победа и ако я бе спечелила естествено, за нея тя щеше да бъде още по-приятна поради мъчителното очакване. Но Батшеба я постигна, след като го заблуди с шегата си и затова победата за нея изгуби стойността си — превърна се в изкуствено цвете, в красив восъчен плод.

Батшеба беше жена с достатъчно здрав разум и можеше да разсъждава трезво, ако не са засегнати чувствата й. За това тя винеше себе си и Лиди, а също искрено съжаляваше, че допусна прищявката й да вземе връх и да наруши покоя на човека, когото уважаваше твърде много, за да го задява умишлено.

Този ден тя почти реши да му се извини при първия удобен случай. Но я плашеше мисълта, че положението ще се усложни още повече, ако Болдуд узнае, че тя е искала да му се подиграе. Тогава той няма да повярва на нейните признания и още повече ще се обиди. Ако помисли, че Батшеба иска той да я ухажва, за Болдуд това ще бъде ново доказателство за нейната дързост.

Болдуд беше арендатор на имението Малко Уедърбъри и жителите на това затънтено провинциално кътче виждаха в негово лице едва ли не аристократ. Ако на пътуващите по тези места граждани, светски хора — за които градът е всичко — им се случеше да останат за ден-два тук, те се оживяваха, когато чуваха шум от колела и вярваха, че ще им провърви и ще намерят изискано общество, може би някой скучаещ в уединение лорд или в краен случай някой едър земевладелец — но това се оказваше мистър Болдуд, тръгнал по работа. После още веднъж чуваха шум от колела, надеждата ги озаряваше отново — и още веднъж това беше мистър Болдуд, който се връщаше.