Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Хенери беше със сиво габардинено палто, облечено над дългата му работна блуза, която се подаваше цял фут отдолу. Ако човек е свикнал с такъв начин на обличане, това изглежда напълно естествено, дори елегантно — и определено е много удобно.

Следваха го Метю Мун, Джоузеф Пуъграс и други конегледачи и колари, с големи фенери в ръце, което показваше, че идват от конюшните, където са били още от четири часа сутринта.

— А как се справя тя без управител? — попита пивоварят.

Хенери поклати глава, усмихна се злобно и сбръчка челото си така, че в средата му се образува буца.

— Ще се разкайва тя за това, дума да няма! — отбеляза той. — Бенджи Пениуейс беше нечестен управител и продажна душица. Дори може да се каже, по-голям предател от самия Юда Искариотски! Но да си въобразява тя, че ще се справи сама! — Той поклати силно три-четири пъти глава. — Ами аз? Не очаквах, че така ще бъде възнаградено старанието ми, не очаквах!

Всички приеха думите му като заключение на някаква мрачна реч, която той е започнал на ум, безмълвно поклащайки глава. Междувременно Хенери Фрей бе запазил няколко черти на отчаяние, давайки да се разбере, че те сигурно ще влязат в работа, когато обладателят им продължи да говори.

— Всичко ще отиде по дяволите, да ви кажа, а и ние също! Ако не стане така, значи аз нищо не разбирам от господарските дела! — отбеляза Марк Кларк.

— Вироглава девойка, такава си е тя. И от дума не взема. От суета и надутост никой не е прокопсал. Господи, боже мой! Като си помисля, сърцето ми се къса и място не мога да си намеря по цял ден.

— Вярно, Хенери, виждам как се мъчиш — дълбокомислено потвърди Джоузеф Пуъграс с тъничка жалостива усмивка.

— Но има акъл повече от бая мъже — каза Били Смолбъри, който току-що беше влязъл, с единствения си зъб напред. — Говори на място и чат-пат дори казва нещо умно. Не е ли така?

— Абе вярно е; ама да кара без управител! Мен се падаше това — изрида Хенери, с физиономия на непризнат гений, отправил невиждащ поглед към видението на щастлива съдба, във висините според него изявено някъде върху работната блуза на Били Смолбъри. — Тъй ми било писано. Такава ми е орисията и светото писание тук не е право. Щото правиш ли добро, признание няма. Никой не се отплаща с хубаво, ами само гледа да те слъже!

— Не, не! Тука не съм съгласен с теб — възрази Марк Кларк. — Ако говорим за това, бог джентълменски въздава всекиму според делата.

— Дето се вика: дай — да ти дадат! — допълни Джоузеф Пуъграс.

В настъпилото след това мълчание Хенери, като по време на антракт, започна да гаси фенерите, защото малкото прозорче на вратата на пивоварната вече пропускаше достатъчно светлина отвън.

— Чудно, за ’кво ли й са на фермерка клависин, цитра, пиану и ’кво ли не още? И аз дори не знам как им казват — рече пивоварят. — Лиди вика, че си купили ново пиану.

— Пиану?

— Аха. Това, дето й го оставил чичо й, не й харесва. Накупила сума ти нещо. Все ново. Кресла за дебели гости, плетени столове за слаби и ей толкав часовник за камината.

— Пък и картини в разни ми ти рамки!

— И кушетките му — кушетки, и възглавничетата — възглавничета и все с пълнеж от конски косъм, за пияните — допълни Марк Кларк. — Дори огледала за фръцлите и пустословни книги за безпътните.

Отвън се чуха гръмки стъпки; вратата се открехна малко и някой извика:

— Съседи, ще се намери ли при вас място за две-три агънца, сега обягнени?

— Дума няма, пастирю — отвърнаха всички.

Вратата отхвръкна толкова рязко и силно, че се удари в стената и тя цялата се затресе. На прага се появи мистър Оук в пристегната с кожен колан работна блуза, обвити със слама глезени, със зачервено, изпускащо пара лице, сякаш събрал в себе си цялото здраве и сила на света. Раменете му бяха окичени с четири агнета, а след него пристъпи тържествено кучето Джордж, което Габриел беше успял да докара от Норкомб.

— Е, пастирю Оук, ако позволиш да запитам, как върви агненето тая година? — попита Джоузеф Пуъграс.

— Много трудно — отвърна Оук. — Последните две седмици по два пъти на ден ставах вир-вода от дъжд или сняг. Тази нощ не сме мигнали с Каини.

— Чувам, че доста дзвизки близнили, а?

— Много, много! Да, тази година агненето много се проточи. Няма да свършим до Благовещение.

— А миналата година до Сирна неделя всичко се беше обагнило — отбеляза Джоузеф.

— Донеси останалите, Каини — рече Габриел. — После изтичай при майките. Аз ще се върна скоро.

Каини Бол, момче с весело лице и малка, кръгла, вечно отворена устица, се приближи, остави още две агнета и се оттегли, както му бе наредено. Оук спусна агънцата от раменете си, загърна ги в сено и ги постави край огъня.