Томас Харди - Далече от безумната тълпа

ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН

Дръзкото предизвикателство наподобяваше някои кристали, които са безцветни, но приемат цвета на околните предмети. В тихия салон на Болдуд, където нямаше място за нищо несериозно и през цялата седмица витаеше атмосферата на пуританска неделя, написаното на честитката изгуби шеговития си тон и вместо на игра, прозвуча с дълбока, тържествена внушителност.

Още с получаването на посланието тази сутрин Болдуд почувства, че хармонията на живота му бавно започва да се изменя, подчинявайки се на някакво сладко, вълнуващо чувство. За сега това му въздействаше смътно обезпокоително, както първите водорасли, които Колумб забелязал в морето 23 23 През 1492 година Христофор Колумб прави първото си пътешествие към Новия свят, чието съществуване му е подсказано от плуващите във водата водорасли. — нещо нищожно малко, но открило безкрайни възможности.

Картичката трябваше да има подател и подбуда. Болдуд, разбира се, не знаеше, че поводът няма абсолютно никакво значение за подателя. Той и не допускаше подобно нещо. Озадаченият от някоя постъпка човек трудно може да си представи, че за нейното следствие няма значение дали тя е извършена с подтик отвътре, или е подсказана от случайността — това не променя резултата. Огромната разлика между заплитането на една верига от събития и направляването на вече започнали събития в определена посока е незабележима за пострадалия от изхода на въпросните събития човек.

Преди да си легне, Болдуд пъхна честитката в рамката на огледалото. Дори когато беше с гръб към нея, той усещаше присъствието на картичката. За пръв път в живота на Болдуд се случваше подобно нещо. Същата замая, която го караше да смята това за мотивирано действие, не му позволяваше да го приема за дръзка шега. Той отново погледна към огледалото. Под тайнственото въздействие на нощта образът на непознатата изплува пред самотния мъж. Нечия ръка — женска ръка — беше погалила нежно листа с написаното там негово име; очите й, които той още не е виждал, са проследили всяка извивка на думите; помислите й са били устремени към него. Защо е мислила за него тя? Устата й — какви са нейните устни, червени или бледи, пълни или свити? — е добила по-особен израз, докато перото се е движело — ъгълчетата й са потрепвали; какъв ли е бил този израз?

Представата за пишеща жена като илюстрация към написаното не притежава индивидуалност. За него тя беше такъв неясен образ, а пък и в момента самата му вдъхновителка спеше дълбоко, далеч от всякакви мисли за любов и любовни послания. Когато Болдуд задрямваше, тя приемаше облик и преставаше да бъде видение: когато се пробуждаше, картичката потвърждаваше съня.

Тази нощ луната светеше по необикновен начин. Прозорецът пропускаше само отраженията на нейните лъчи с променена от снега посока. Бледото сияние се насочваше нагоре, причудливо осветяваше тавана, хвърляше неочаквани сенки и озаряваше ъгли, обикновено скрити в сянка.

Болдуд беше развълнуван не толкова от съдържанието на посланието, колкото от самия факт на неговото получаване. Неочаквано му хрумна да провери дали в плика няма още нещо. Скочи от леглото, огрян от призрачната лунна светлина, взе плика, извади от него картичката, после го разтърси и погледна вътре. Нямаше нищо. И отново, както бе правил стотици пъти през изминалия ден, той впери очи в изпъкващия червен печат.

— Ожени се за мен — високо произнесе той.

Сериозният и сдържан фермер затвори посланието и го пъхна в рамката на огледалото. Там видя бледото си, сякаш не от този свят лице. Устните му бяха плътно стиснати, широко отворените му блуждаещи очи гледаха с поглед, който блуждаеше другаде. Смутен и недоволен от силното вълнение, което изпитваше, той си легна отново.

Зазоряваше се. Когато Болдуд стана и се облече, беше толкова рано, че въпреки ясното безоблачно небе, всичко изглеждаше сумрачно като в навъсен облачен ден. Той слезе долу, излезе и тръгна към вратичката, която водеше към полето. Когато стигна до оградата, облегна се на нея и хвърли поглед наоколо.

Слънцето изгряваше бавно, както обикновено става през зимата; небето — теменужено в зенита, беше оловносиво на север и навъсено на изток, където над заснежения склон — или пасбището на Горно Уедърбъри — само едната му половина светеше без лъчи, като червен огън без пламък, осветяващ бяло огнище. Това явление беше толкова далеч от залеза, колкото детството прилича на старостта.