Томас Харди - Далече от безумната тълпа

В двете други посоки полето и небето бяха до такава степен уеднаквени по цвят от снега, че от пръв поглед беше трудно да се каже къде е хоризонтът. И тук се забелязваше същата неестествена размяна на местата на светлината и сянката, която съпътства пейзажа, когато земята започва да свети силно — нещо характерно за небето, — а земните сенки се издигат нагоре. Ниско на запад висеше бледата губеща се луна, вече помътняла, жълто-зеленикава като стар месинг.

Болдуд вяло забелязваше как студът е втвърдил и изгладил повърхността на снега и как сега той лъщеше на червеникавата утринна източна светлина с блясъка на полиран мрамор. На някои места от склона сковани в лед увехнали тревички стърчаха през гладката светла покривка като усукани нежни парченца старо венецианско стъкло. Отпечатъците от стъпките на няколко птици, които бяха подскачали по още мекия сняг, сега бяха замръзнали в някаква мимолетна неизменност. Той чу приглушен шум от колела и се обърна към пътя. Идеше пощенската кола — раздрънкана двуколка, която всяко подухване на вятъра можеше да отнесе. Пощенският раздавач му подаде едно писмо. Болдуд го взе и разкъса плика, очаквайки още едно анонимно писмо — до такава степен човек разчита на случая, когато се надява станалото да се повтори.

— Мисля, че не е за вас, сър — каза раздавачът, когато видя какво прави Болдуд. — Името на получателя не е написано, но ми се струва, че е за вашия пастир.

Тогава Болдуд погледна адреса.

Уедърбърската ферма. Близо до Кастърбридж За новия пастир

— О, прав сте, не е за мен. Не е и за моя пастир. Това е за пастира на мис Евърдийн. Занесете го на него — на Габриел Оук — и му кажете, че съм го отворил по погрешка.

В този миг горе на хълма, на фона на червеникавото небе, се очерта една фигура като черен фитил в пламъка на горяща свещ. После тя се раздвижи напред-назад, започна бързо и решително да минава от едно място на друго и да пренася някакви плоски квадратни предмети, които пропускаха слънчевите лъчи. Следваше я друга, малка четирикрака фигурка. Високата фигурка беше на Габриел Оук; малката — на кучето Джордж. Пастирът пренасяше плетени заграждания за сняг.

— Чакайте! — извика Болдуд. — Онзи човек горе е пастирът. Аз ще му занеса писмото.

За Болдуд това не беше просто писмо, адресирано до друг, а възможност. Той излезе на заснеженото поле и по съсредоточения израз на лицето му се виждаше, че е замислил нещо. В същото време Габриел започна да се спуска по десния склон на хълма. Меденочервената слънчева светлина грейна в същата посока и лъчите докоснаха далечния покрив на пивоварната на Уорън — накъдето се бе насочил пастирът. Болдуд тръгна натам.

Пурпурнооранжевата светлина отвън не проникваше в пивоварната, която, както обикновено, бе осветена отвътре от също толкова силна светлина със сходни оттенъци — заревото на огнището.

След като беше спал няколко часа, без да се съблича, пивоварят седеше пред трикрака маса и закусваше хляб с бекон. Това ставаше по безчинийната система. На масата се поставяше филия хляб, а върху нея — посолен и намазан с горчица резен бекон. После с голям джобен нож тези пластове се срязваха, отрязаното парче се набождаше на ножа и потегляше по отредения за храната път.

Беззъбието на пивоваря съвсем не значеше отслабнала дъвкателна способност. Той живееше от толкова отдавна без зъби, че според него това състояние беше не толкова недъг, колкото причина да се сдобие с твърди венци. Той, изглежда, наближаваше гроба така, както хиперболичната крива се доближава до правата линия — колкото повече идва до нея, толкова по-бавно намалява разстоянието между тях, и накрая вече става съмнително дали изобщо ще се съединят.

В пепелта на сушилнята се печаха куп картофи и вреше гърне с попара от препечен до тъмнокафяво хляб, наричана „кафе“ — безплатно угощение за всеки посетител, тъй като в селото нямаше кръчма и пивоварната на Уорън представляваше нещо като селски клуб.

— Та виках си, хубав ден ще бъде, а през нощта такъв студ сви! — неочаквано прозвуча от вратата на пивоварната, която току-що се бе отворила. Хенери Фрей се насочи към сушилнята, спря по средата и изтупа обувките си от снега. Гръмогласното му нахлуване и неговите думи съвсем не удивиха пивоваря, понеже в този край се спускаха всякакви словесни и други встъпления и тъй като се ползваше със същата свобода, той не бързаше да отговори. Само бучна с ножа парче сирене, както месарят нанизва месо на шиш, и го лапна.