Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— О, не! Всички други ви поглеждаха. Странното е, че той не ви погледна. Такъв си е той. Богат и джентълмен! Какво го е грижа?

Батшеба отвърна с мълчание. То според нея показваше, че по въпроса тя е на особено мнение, което Лиди изобщо не би могла да разбере.

— Боже мой! — внезапно извика тя. — Щях да забравя честитката, която купих вчера.

— Честитка! За кого, мис? — попита Лиди. — Сигурно за мистър Болдуд?

Според Батшеба трудно можеше да се измисли по-неподходящо за случая име.

— Не. За малкия Теди Коган. Обещах му нещо и това ще бъде приятна изненада за него. Донеси ми писмените принадлежности и веднага ще я надпиша.

Батшеба взе от бюрото една богато украсена с релефни изображения честитка, купена предишния ден от най-голямата книжарница в Кастърбридж. В средата на честитката имаше овален медальон, оставен бял, за да може подателят да напише поздравлението, което му се струва по-подходящо за случая от общите изрази, които обикновено се печатат на подобни картички.

— Ето, точно тук — рече Батшеба. — Какво да напиша?

— Нещо такова — веднага отвърна Лиди.

— Да. Напълно подходящо за такъв дебеланко — рече Батшеба. Тя написа стиховете с дребен четлив почерк, пъхна честитката в плика и потопи перото в мастилницата.

— Какъв смях ще бъде, ако я изпратите на стария глупак Болдуд. Колко ли ще се чуди! — прошепна неукротимата Лиди и се изсмя ужасно силно, но все пак донякъде страхливо; нали това беше един толкова почтен и благороден джентълмен.

Батшеба реши, че си струва да помисли върху тази идея. Болдуд започваше да се превръща в обезпокоителен образ — един пророк Данаил в нейното царство 22 22 Пророк Данаил не се подчинил на заповедта на персийския цар Дарий, а продължавал да се моли на „своя бог“, за което бил хвърлен в ров с лъвове. Книга на пророк Данаил, VI, 5–16. , когото нищо не може да застави да обърне глава към нея въпреки че би било напълно естествено и той да последва общия пример и да насочи към нея възхитен взор. Нали това няма да му струва нищо? Тя съвсем не се чувстваше засегната от неговото безразличие. Все пак малко обидно бе, че най-достойният и уважаван мъж в енорията извръщаше очи от нея и една Лиди започваше да приказва за това. Тъй че идеята на Лиди отначало беше по-скоро неприятна, отколкото примамлива.

— Не, не мога. Той няма да разбере шегата.

— Ще умре да се чуди! — настоя упоритата Лиди.

— Всъщност не държа особено да изпратя честитката на Теди — отбеляза господарката й. — Понякога той е много немирен.

— Да, непослушен е.

— Нека хвърлим ези-тура. Като мъжете — лениво предложи Батшеба. — Значи ези е Болдуд, а тура — Теди. Но как да правим това в неделя? Значи дяволът да е доволен!

— Хвърлете жребий с молитвеника. В това няма нищо греховно.

— Добре! Отворен — Болдуд, затворен — Теди. Не, той сигурно ще падне отворен. По-добре отворен — Теди, затворен — Болдуд.

Молитвеникът запърха нагоре и падна затворен.

С лека прозявка Батшеба взе перото, после небрежно и спокойно написа името и адреса на Болдуд.

— Сега запали свещта, Лиди. Кой печат да сложим? Ето един с глава на еднорог — нищо особено. Какво е това? — два гълъба — не. Трябва ни нещо по-особено, нали, Лид? Ето един с девиз — помня, че беше нещо смешно, но не мога да го разчета. Ще опитаме този и ако не ни хареса, ще намерим друг.

Натиснаха големия червен печат. Батшеба се вгледа внимателно в горещия восък и прочете надписа.

— Прекрасно! — весело извика тя и подхвърли плика. — Това би нарушило достолепието дори и на викария.

Лиди се наведе над отпечатъка и прочете:

ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН

Същата вечер честитката бе пусната, надлежно разпределена в кастърбриджската поща, и на следващата сутрин отново върната в Уедърбъри.

Така нехайно-лекомислено беше извършена тази постъпка. Батшеба познаваше добре любовта като зрелище; но любовта като лично преживяване й бе непозната.

Вечерта на свети Валентин Болдуд, както обикновено, седна да вечеря пред пламтящите стари цепеници в камината. На полицата на камината пред него имаше часовник, увенчан с мраморен орел, а между разперените му крила бе честитката от Батшеба. Погледът на ергена се насочваше толкова често натам, че големият червен печат се превърна в кърваво петно върху ретината на очите му. Докато ядеше и пиеше, той продължаваше да вижда във въображението си отпечатаните на честитката думи, въпреки че те бяха твърде далеч, за да може да ги прочете.