Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Престани да ревеш. Толкова е глупаво. Щом съм обещал, значи ще се оженя за теб, разбира се.

— И аз ще обявя за сватбата в моята енория, а ти в твоята, нали?

— Да.

— Утре?

— Утре не. След няколко дни.

— Имаш ли разрешение от началниците?

— Не. Още не.

— О, как така? Нали преди да си тръгнеш от Кастърбридж каза, че почти го имаш?

— Всъщност забравих да попитам. Ти дойде толкова неочаквано.

— Да, да, така е. Не биваше да те безпокоя. Отивам си. Ще дойдеш ли утре да се видим? Отседнала съм при госпожа Туилс, на Норт Стрийт. Не искам да идвам при казармите. Тук се навъртат лоши жени и хората могат да ме помислят за такава.

— Точно така. Ще дойда утре, мила. Лека нощ.

— Лека нощ, Франк. Лека нощ!

И прозорецът се затвори. Малката сянка се отдалечи. Когато отмина покрай ъгъла, отвътре долетя сподавена въздишка.

— Охо-хо, сержанте! Ха, ха, ха! — възкликнаха няколко души отвътре в хор. Последва слаб протест, но той потъна в силния смях, който, приглушен от стената, трудно можеше да бъде отличен от бълбукането на въртопчетата отвън.

Първото нагледно доказателство за решението на Батшеба да управлява фермата лично, а не чрез доверени лица, беше появата й следващия пазарен ден на житната борса в Кастърбридж.

Ниската дълга зала с греди по тавана, опиращи се на дебели колони, неотдавна удостоена с почетното наименование Житна борса, беше пълна с разгорещено спорещи мъже, които разговаряха на групички по двама-трима. Обикновено говорещият поглеждаше под око слушателя и подсилваше казаното с намигане. Повечето от мъжете носеха ясенови пръчки, които използваха като бастуни, а също и да ръчкат прасетата, овцете или гърбовете на зяпачите, тоест всичко, което им пречеше по пътя за борсата (и поради това заслужаваше подобно отношение). По време на разговорите всеки използваше пръчката за най-различни цели — огъваше я зад гърба си, извиваше я на дъга в ръцете си, опираше се на нея, докато тя се изкриви в полукръг, или бързо я пъхаше под мишница, изваждаше торбичката с мострите и напълваше шепата си със зърно, което, след известни разисквания, хвърляше на пода. Тази процедура, изглежда, беше добре позната на пет-шест съобразителни градски кокошки, които обикновено се промъкваха незабелязано в залата и изчакваха осъществяването на своите надежди с протегнати шии и коси погледи.

Сред тези груби земевладелци се появи една жена — единствената в залата. Тя беше облечена хубаво, дори изящно. Движеше се между мъжете като файтон сред каруци, гласът й звучеше като романс след проповед, носеше се като ветрец покрай нажежени пещи. За да дойде тук, се искаше известна доза решителност — много повече, отколкото бе смятала в началото, — защото още при влизането й шумните разговори утихнаха, почти всички лица се обърнаха към нея, а тези, които вече бяха обърнати, останаха така.

Сред тази тълпа фермери Батшеба познаваше само двама-трима и се насочи към тях. Но ако беше практична жена, каквато смяташе да се покаже, търговията трябваше да върви, независимо от това познава ли хората, или не; и тя в края на краищата придоби достатъчно увереност да разговаря с мъже, които само бегло беше зървала някога. Тя също носеше торбички с мостри и постепенно усвои начина професионално да изсипва зърното в ръка — като по типично кастърбриджски начин вдигаше тясната си длан да покаже зърното.

Нещо неуловимо в очертанията на полуотворените й устни, открили равната редица зъби, и в леко извитите нагоре ъгълчета на устата, когато тя предизвикателно вдигаше лице при пазарлъка с някой висок мъж, подсказваше, че в тази дребна млада жена се крият достатъчно сила и дързост за вълнуващи любовни подвизи. Ала в очите й се забелязваше мекота — неизменна мекота, — която, ако те не бяха тъмни, щеше да ги замъглява; но в нашия случай погледът й беше остър и пронизващ, а мекото изражение на лицето го превръщаше в простодушно-чист.

Странното за такава жена в разцвета на младостта беше, че тя винаги оставяше своите събеседници да изкажат съображенията си докрай, преди да отговори. Когато възникваха спорове за цените, тя твърдо държеше на своето, което беше естествено за един продавач, и подбиваше техните цени, което беше типично за една жена. Но в нейната непреклонност имаше известна гъвкавост, която я разграничаваше от твърдоглавието, а в начина, по който се пазареше, се прокрадваше простосърдечие и това изключваше каквато и да е мисъл за непочтеност.