Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Шумът от непрекъснатите, неописуемо еднообразни, объркващи в последователността си пристъпи на вятъра трудно пробиваше през плътната атмосфера. Някъде наблизо часовник удари десет. Звънът прозвуча меко и заглъхна бързо, може би защото часовниковата кула сигурно беше покрита с няколко инча сняг.

Облаците вече бяха изсипали своя товар; там, където допреди малко падаха двадесет снежинки, сега падаха десет, а после вместо десет — една. Не след дълго край стръмния бряг на реката се появи някакъв силует.

По очертанията му върху безцветния фон внимателният наблюдател можеше да заключи, че силуетът е дребен. Там имаше човек и това беше единственото, което с положителност се виждаше.

Фигурата се движеше бавно, но без усилие, защото макар и неочакван, снегът беше дълбок не повече от два инча. В същото време ясно се чуваше:

— Един. Два. Три. Четири. Пет.

След всяка дума дребната фигура напредваше по шест-седем крачки. Очевидно някой броеше прозорците високо на стената. Думата „пет“ означаваше петия прозорец от края на стената.

Тук тъмното петно спря и се смали. Фигурата се навеждаше. После, през реката, към петия прозорец полетя снежна топка. Тя се разби в стената на няколко ярда от прозореца. Само на мъж можеше да хрумне да хвърли снежна топка към прозореца, но начинът, по който беше направено това, беше типично женски. Нито един мъж, който в детството си е виждал птица, заек или катеричка, не би могъл да хвърли топката с такава чиста глупост като показаната тук.

Последваха нови и нови опити, докато стената се покри с бели снежни петна. Най-после една топка удари петия прозорец.

Ако беше светло, можеше да се забележи, че реката е дълбока и тече равномерно. Щом нещо забавяше нейния бяг, тя веднага се опитваше да преодолее препятствието, като образуваше малко въртопче. Сега в отговор на сигнала се чу само бълбукането и клокането на един от тези невидими водовъртежи, придружено от тихи звуци, които на тъжния човек биха се сторили стонове, на веселия — смях, а в същност бяха причинени от плискането на водата о някои дребни парчета дърво по течението.

Още една топка удари прозореца.

После се чу шум, очевидно от отварянето на прозореца, и го последва глас:

— Кой е там?

Гласът беше мъжки, но не изненадан. Високата стена беше казармена, а тъй като в армията на брака се гледа зле, такива срещи и разговори през реката сигурно често са били провеждани и преди.

— Сержант Трой там ли е? — треперливо долетя отдолу.

Тази личност приличаше толкова много на сянка върху земята, а човекът, с когото разговаряше, до такава степен се беше слял със самото здание, та би могло да се каже — все едно стената разговаряше със снега.

— Да — долетя подозрително от прозореца. — А вие коя сте?

— О, Франк, не ме ли позна? — отвърна сянката отдолу. — Жена ти, Фани Робин.

— Фани! — изненадано възкликна стената.

— Да — задъхана от вълнение отвърна жената.

В тона й се долавяше нещо, което съвсем не говореше, че тя му е съпруга, а и в държането на мъжа нямаше нищо съпружеско. Разговорът продължи:

— Как ме намери?

— Попитах кой е твоят прозорец. Извинявай!

— Не те очаквах тази вечер. Дори изобщо не смятах, че ще дойдеш. Чудно как си ме намерила тук. Утре съм дневален.

— Ти ми каза да дойда.

— А, казах, че можеш да дойдеш.

— Да, така каза. Радваш ли се, че ме виждаш Франк?

— О, да, разбира се.

— Можеш ли да слезеш при мен?

— Не, Фани, миличка! Тръбата изсвири, порталът е заключен, а отпуска нямам. До утре заран сме като в затвор.

— Значи дотогава няма да те видя! — заеквайки, разочаровано рече тя.

— Как дойде от Уедърбъри дотук?

— Малко пеша, останалия път с каруца.

— Учудваш ме.

— И аз самата си се чудя, Франк, кога?

— Какво?

— Нали ми обеща.

— Не помня.

— О, помниш, помниш, не говори така! Вдън земя ще потъна от срам. Караш ме да изрека това, което ти пръв трябва да кажеш.

— Няма значение, кажи го.

— Така ли? Добре! Кога ще се оженим, Франк?

— А, да! Е, първо ще трябва да си намериш булчинска рокля.

— Имам пари. А сватбата как ще е? Ще обявим ли имената в църква?

— Ами, да ги обявим.

— Но с теб сме от различни енории.

— Тъй ли? Е, че какво?

— Аз живея в енория Сент Мери, а ти в друга. Значи ще трябва да се обявят имената ни и на двете места.

— Такъв ли е законът?

— Да. О, Франк, ти сигурно ме смяташ за много нахална! Моля ти се, мили Франк, не го мисли, толкова те обичам! Нали ми казваше, че ще се ожениш за мен, и — и аз — аз — аз…