Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Фермерите, с които тя не търгуваше (тоест повечето в залата), непрекъснато се питаха един друг: „Коя е тя?“ Отговорът беше:

— Племенницата на фермера Евърдийн. Тя наследи фермата в Горно Уедърбъри, изгони управителя и казва, че ще управлява сама.

Другият човек поклащаше глава.

— Жалко, че е толкова упорита — продължаваше първият. — Все пак трябва да се гордеем с нея. Тя краси старата борса. Уви, много е хубава и скоро някой ще я грабне.

Може би ще бъде нелюбезно да предположим, че новото й занимание в тази необичайна за жена роля привличаше вниманието към нея не по-малко, отколкото нейната красота и грация. Обаче интересът беше всеобщ и този съботен дебют, каквото и да означаваше за Батшеба като фермерка, която купува и продава, несъмнено беше триумф за нея като жена. Наистина това чувство беше толкова очебийно, че от време на време тя прекратяваше преговорите и се понасяше сред тези богове на оранта като малък Юпитер в рокля.

Многобройните доказателства за нейната привлекателност изпъкваха още повече благодарение на едно подчертано изключение. За такива неща жените, изглежда, имат очи и на гърба си. Без да поглежда, Батшеба чувстваше, че в стадото има една черна овца.

Отначало това я озадачи. Ако и от двете страни имаше едно сносно малцинство, всичко щеше да бъде наред. Ако никой не я бе поздравил, щеше да го приеме равнодушно — случваха се такива неща. Ако този мъж й беше обърнал внимание, както всички останали, тя щеше да го приеме като напълно естествено — и друг път е било тъй. Но това многозначително изключение я заинтригува.

Скоро тя успя да разгледа въпросния опърничав мъж. Това беше един джентълмен с рязко очертан римски профил и мургаво лице, което от слънцето изглеждаше като бронзово. Беше строен, с права стойка и сдържани маниери. Но от другите се отличаваше най-много по едно — чувството за собствено достойнство.

Очевидно той неотдавна бе престъпил прага на зрелостта, когато външността на мъжа естествено — а при жените с помощта на изкуствени средства — престава да се променя за десет-петнадесет години, тоест от тридесет и пет до петдесет. На него можеше да се даде всяка възраст в тези граници.

Трябва да кажем, че четиридесетгодишните женени мъже обикновено с щедра готовност и разточителност поглеждат към всяка средно хубава жена, която срещнат. Вероятно — както става с играчите на вист, които играят от любов към изкуството, а не за пари — мисълта, че каквото и да се случи, не ги заплашва опасността да се разплащат, засилва предприемчивостта им. Батшеба беше убедена, че този равнодушен човек не е женен.

Когато търгът приключи, Батшеба се върна при Лиди. Тя чакаше до жълтия кабриолет, с който бяха дошли в града. Лиди запрегна коня и потеглиха. Пакетите с манифактурни стоки, захар и чай бяха натрупани зад тях и по необясним начин — с цветовете, формите и очертанията си — явно показваха, че вече са собственост на тази млада фермерка, а не на търговците.

— Край, Лиди, всичко свърши! Нямам нищо против да отида пак, защото те ще свикнат да ме виждат там. Но тази сутрин беше ужасно — сякаш присъствах на собствената си сватба. Всички ме оглеждаха!

— Знаех си, че така ще бъде — потвърди Лиди. — Мъжете винаги гледат толкова нахално!

— Но там имаше един здравомислещ човек, който предпочете да не си губи времето, за да ме оглежда. — Това бе произнесено небрежно, та Лиди да не се досети за накърненото честолюбие на господарката си. — Много хубав мъж — продължи тя. — Строен, около четирийсетгодишен. Знаеш ли кой може да бъде той?

Лиди нямаше представа.

— Не можеш ли да се досетиш? — разочаровано попита Батшеба.

— Не. Пък и това няма значение, щом като не ви е обърнал внимание. Ако ви беше гледал повече от другите, това вече е друга работа!

Батшеба явно не мислеше като нея и затова продължиха мълчаливо. Скоро ги задмина нисък файтон, който се движеше много по-бързо от тях, теглен от прекрасен чистокръвен кон.

— Но това е той! — ахна Батшеба.

Лиди погледна.

— Този ли? Това е фермерът Болдуд, разбира се! Същият, който идва онзи ден и вие не пожелахте да го приемете.

— Значи фермерът Болдуд — прошепна Батшеба и го погледна, когато той ги задминаваше. Фермерът изобщо не извърна глава. Погледът му беше впит далеч напред, някъде встрани от пътя. Той мина покрай тях невъзмутимо разсеян, сякаш красивата Батшеба въобще не съществуваше.

— Интересен мъж, нали? — отбеляза тя.

— Да, много интересен! Всички казват така — отвърна Лиди.