Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Аз ги видях — добави Габриел, който не скриваше интереса си към думите на Били.

— Да! — продължи Уилям. — Конете минали много гиздаво по улиците, а войниците пеели весело „Момичето ми чака“. Барабаните гърмят, та сърцата на зяпачите падат в петите, а де що има мъж по кръчмите и де що е жена — от ония, сещайте се де, — плачат.

— Ама те нали не отиват на война?

— Не, мем. Но ще заемат мястото на някои, дето сигурно ще идат на война, а то е все едно. И си казах: момчето на Фани ще да е от този полк и тя е тръгнала с него. Това е, мем, черно на бяло.

— Научи ли името му?

— Не. Никой не го знаеше. Сигур не е прост войник.

Габриел потъна в размисъл и съмнения и може би затова не каза нищо.

— Е, ясно е, че тази вечер повече нищо няма да разберем — отбеляза Батшеба. — Но някой от вас трябва да изтича при фермера Болдуд и да му съобщи какво сме научили.

И тя стана, но преди да се оттегли, с изискано достойнство отправи към присъстващите слово, на което траурната рокля придаваше сдържаност, надали забележима в думите й.

— Накрая искам да обърнете внимание на това, че вече имате господарка, а не господар. Все още не знам какви са силите и способностите ми в земеделието, но ще правя каквото мога. Ако ми служите добре, и аз ще ви служа. Все пак съветвам нечестните сред вас (ако има такива — надявам се, че няма) да не смятат, че като съм жена, не мога да различа лошото от доброто.

Всички: — Няма, мем.

Лиди: — Отлично казано.

— Аз ще ставам, преди още да сте се събудили; ще бъда на полето, преди вие да сте станали и ще закусвам, преди вие да сте отишли на полето. Накратко, ще удивя всички ви.

Всички: — Да, мем.

— И така, лека нощ.

Всички: — Лека нощ, мем.

И младата законодателка стремително излезе от залата. Черната й копринена рокля подхвана няколко сламки и ги повлече с драскане по пода. След Батшеба с горда и величествена походка запристъпва Лиди, със заимствано достойнство, нелишено от пародийна нотка, и вратата се затвори.

Същата снежна вечер, няколко часа по-късно, неприветливите покрайнини на един град и неговите казарми, десетки мили северно от Уедърбъри, представляваха най-мрачна гледка, ако може да бъде наречено гледка нещо, чиято главна съставна част е тъмнината.

В такава вечер скръбта може да навести и най-веселия човек, и то без да породи в него силно чувство за нереалност; у впечатлителните хора любовта се превръща в безпокойство, надеждата потъва в лоши предчувствия, вярата стихва до смътна надежда; спомените не събуждат чувство за съжаление за пропуснатите възможности, не подтикват честолюбието, а очакването на бъдещето не въодушевява за действие.

Покрай пътя течеше река, а зад нея се издигаше висока каменна стена. Отдясно на пътя се простираше гола равнина, осеяна с блата, а далеч над хоризонта — вълниста верига хълмове.

Смяната на сезоните по тези места не се усещаше така силно, както в планината. Такива ясни признаци, като разпукването на пъпките или окапването на листата, тук липсваха. И все пак внимателният наблюдател можеше да различи дори отделните фази на зазимяването, въпреки привидната летаргия, обхванала тресавищата и хълмовете. Най-напред изчезваха змиите, после папратите изменяха цвета и формата си, падините се запълваха с вода, мъгливите дни зачестяваха, от студа листата потъмняваха, гъбите се спаружваха и накрая снегът заличаваше всичко това.

Тези промени в равнината стигнаха върха си през нощта. Всички неравности придобиха неясна, лишена от очертания форма. Изчезнаха отличителните белези на местността, тя загуби своето лице, а тайните й останаха под белия покров. От този снежен хаос в небесата — стълпени роеве снежинки — мерата и моравите скоро получиха нова одежда, с която изглеждаха още по-голи. Огромният свод на облаците се бе смъкнал странно ниско, като покрив на голяма тъмна пещера, и постепенно се снижаваше към пода й; човек инстинктивно започваше да мисли, че снежната подплата на небето и пелената, която покриваше земята, скоро ще се съединят, като не оставят никакъв въздушен пласт помежду си.

Един поглед наляво: реката течеше равно и еднообразно, стената зад нея беше вертикална; и двете се тъмнееха. Всичко това се сливаше и създаваше впечатление за една обща маса. Ако нещо можеше да бъде по-тъмно от небето, това бе стената, ако нещо можеше да бъде по-мрачно от стената, това бе реката под нея. Неясно очертаващият се покрив на сградата беше начупен тук-там от комини и по фасадата неясно личаха продълговатите очертания на прозорците. Под тях, чак до водата, не се виждаше нито издатина, нито отвор.