Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Роклята на жената, както знаем, е част от самата нея и всяко несъвършенство в облеклото е равнозначно на телесен недостатък или рана. Затова Батшеба тутакси отвърна:

— Не мога да говоря с него в такъв вид. Какво да правя?

Формата на отказ „Не си е в къщи“ още не беше усвоена в Уедърбърските ферми и затова Лиди предложи:

— Кажете, че цялата сте в прах и не можете да слезете.

— Да, наистина — потвърди госпожа Коган, след като огледа с критичен поглед Батшеба.

— Кажете му, че не мога да говоря с него. Това е достатъчно.

Госпожа Коган слезе долу и предаде отговора, както й беше наредено, но все пак добави, на своя отговорност:

— Госпожицата бърше прах от бутилки, сър — неприятна работа. Затова не може да слезе.

— Добре тогава — отвърна равнодушно плътният глас. — Исках само да попитам дали не сте разбрали нещо за Фани Робин?

— Нищо, сър. Но довечера може би ще разберем. Уилям Смолбъри отиде в Кастърбридж, където предполагаме, че живее нейният любим. И другите мъже разпитват навсякъде из окръга.

Отново прозвуча чаткането на копитата, което се отдалечи, и вратата се затвори.

— Кой е мистър Болдуд? — попита Батшеба.

— Джентълмен-арендатор от Малко Уедърбъри.

— Женен ли е?

— Не, мис.

— На колко години е?

— Сигурно на четирийсет, много красив. Изглежда строг — и е богат!

— Колко неприятности ми създава това бърсане на прах! Все ще стане нещо лошо заради него — недоволно рече Батшеба. — А той защо пита за Фани?

— Защото когато тя беше малка и си нямаше никого, той я взе при себе си и я прати на училище, а после й намери работа тук, при чичо ви. В това отношение той е много мил човек, но иначе — пази боже!

— Какво?

— Непоправим ерген! По шест, по седем жени го искаха — всички знатни и скромни момичета в околността се опитаха да го хванат. Джейн Пъркинс два месеца робски се терза по него; двете госпожици Тейлърс изхабиха цяла година; а на дъщерята на фермера Айвс той струва много нощи плач и двайсет фунта за нови дрехи, пиши ги хвърлени на вятъра.

В този момент горе се качи едно момче и надзърна при тях. Детето беше на Коган, чието име, заедно с това на Смолбъри, беше толкова разпространено в тази област, както Ейвън и Дъруент сред реките. Каквото и да му се случеше — разклатен зъб или порязан пръст, — момчето винаги го споделяше с приятелите си и това в собствените му очи го извисяваше над цялото незасегнато от беди човечество. Разбира се, то очакваше да му кажат „Бедното дете!“ и то така, че да се усеща и похвала, и съчувствие.

— Имам си пен-и-и! — произнесе малкият Коган.

— Кой ти го даде, Теди? — попита Лиди.

— Мистър Болдуд! Отворих му портата, затова ми го даде.

— Какво каза той?

— Каза: „Къде бързаш, малкия?“ А аз казах: „При мис Евърдийн, с ваше позволение.“ Той попита: „Тя е почтена и сериозна жена, нали, малкия?“ и аз отвърнах: „Да.“

— Ах ти, лошо дете! Защо каза така?

— Защото той ми даде пенито.

— Каква бъркотия е тук! — недоволно рече Батшеба, когато момчето си отиде. — Хайде, Мериан, или излизай, или продължавай с четката, но прави нещо! Вече отдавна трябваше да си женена и да живееш при мъжа си, а не да ми създаваш грижи тук.

— О, господарке, трябваше! Но за беден не искам да се женя, а богатите мен не ме щат и си седя ли, седя сам-саменичка!

— Мис, някой предлагал ли ви е да се ожени за вас? — престраши се да попита Лиди, когато отново останаха сами. — Сигурно сте имали много кандидати?

Батшеба се забави с отговора, но изкушението да се похвали, защото тя наистина имаше основания за това, беше твърде силно за девическото й тщеславие и надделя над обидата, че я бяха сметнали за стара.

— Веднъж един мъж ми предложи ръката си — отвърна тя многозначително-небрежно и пред очите й се изправи предишният Габриел Оук, когато той още бе фермер.

— Сигурно е било много приятно! — въздъхна Лиди замислено, загледана втренчено някъде встрани. — И вие не го одобрихте?

— Не ми беше подходяща партия.

— Колко е хубаво да можеш надменно да откажеш, когато другите, де да им се случи това, ще умрат от радост, и „Благодаря“ ще кажат. Представям си как сте го отрязали. „Не, сър, аз стоя по-високо от вас“, или: „Можете да целунете крака ми, сър, лицето ми е само за благородници.“ А вие обичахте ли го, мис?

— Не. Не го харесвах.

— А сега харесвате ли го?

— Разбира се, че не. Кой идва?

Лиди скочи и погледна през задния прозорец към вътрешния двор, където с настъпването на вечерта сивата мъгла се сгъстяваше и потъмняваше. Към задната врата се приближаваше върволица хора. Тази пълзяща верига, състояща се от отделни звена, напредваше бавно, съвършено спокойно и целеустремено, подобно на удивителните морски обитатели, известни под названието салпова колония 17 17 Салпова колония — морски планктонови животни, които съществуват поотделно и на колонии. Те се размножават, като образуват туба под тялото. Тази туба се разделя на много телца (пъпчици), които са свързани във „вериги“. , които, макар различни по строеж, се придвижват, подчинени на един общ за цялата колония инстинкт. Някои от тях бяха облекли познатите бели дочени блузи, други — бозави блузи от грубо платно, с кръпки по ръкавите, гърдите, гърбовете и рамената. Две-три жени по налъми завършваха шествието.