Фасадата беше украсена с масивни колони с канелюри, над двускатния покрив се издигаха комините — кръгли или конусовидни, а островърхите арки, украсени с венци, орнаменти и шарки, още пазеха следи от готическия си произход. Покритият с каменни плочи покрив беше застлан с възглавнички мек, кафеникав като избеляло кадифе мъх, а изпод стрехите на околните ниски постройки стърчаха снопчета дебелец. Посипаната с пясък пътечка, която водеше от къщата до пътя, също бе обрасла с мъх, тук сребристозелен, а охрата на пясъчната ивица, широка един-два фута, тъмнееше в средата. Спокойната сънлива фасада и царящото отзад оживление подсказваха, че с приспособяването на сградата за земеделски нужди е бил нарушен първоначалният архитектурен принцип на къщата. Трупането на пари и изгодата често налагат такива промени, странно обезобразяват и парализират не само отделни сгради, но цели улици и дори градове — които първоначално са били планирани за спокойствие и разкош.
Оживени гласове се чуваха тази сутрин от горните стаи, където водеше дъбова стълба с перила, подпрени на масивни стълбици, струговани и оформени по отживелия стил от миналия век: самите перила бяха здрави и солидно изработени като перила на мост, а стъпалата на стълбата непрекъснато се извиваха, като човек, който се опитва да погледне през рамо. Подът на горния етаж беше много неравен и тъй като току-що бяха махнати килимите, виждаха се дъските с безбройни дупчици от дървояд. Всеки път, когато се отваряше или затваряше някоя врата, в отговор се чуваше дрънченето на прозорците, къщата се тресеше от всяко по-енергично движение, а скърцането като призрак съпътстваше неотстъпно ходещия из къщата.
В стаята, откъдето долитаха гласовете, Батшеба и нейната прислужница-компаньонка Лиди Смолбъри седяха на пода и подреждаха цял куп пръснати навсякъде хартии, книги, шишенца — остатъците от вещите на покойния стопанин. Лиди, правнучката на пивоваря, беше почти връстница на Батшеба, а лицето й бе истинска реклама за веселото селско момиче. Съвършенството, което не му достигаше — при условие че изискваме от него строго класически черти, — щедро се компенсираше от прекрасния цвят на кожата, която в това зимно утро бе покрита с нежен руменец, а меката закръгленост на бузите й напомняше за картините на Терборх и Герард Доу; подобно на портретите на тези велики колористи, това лице беше привлекателно, въпреки че не се отличаваше с идеална красота. Тя беше жизнерадостна по природа, но не тъй сърцата като Батшеба, понякога бе просто ревностна, но то бе наполовина чисто чувство, наполовина куртоазия, добавена като по задължение.
През открехнатата врата се чуваше как четката на прислужницата Мериан Мъни стърже по пода. Мериан вместо лице имаше кръгъл диск, набразден не толкова от възрастта, колкото от постоянното напрегнато взиране. При мисълта за нея човек се развеселяваше; заговориш ли за нея, не беше възможно да се въздържиш от сравнението със сбръчкана нормандска ябълка.
— Спри за малко, не търкай — подвикна й Батшеба. — Чувам някакъв шум.
Мериан застина с четка в ръка.
Към къщата се приближаваше ездач. Чаткането на копитата затихна, конят мина през външната портичка и което беше съвсем необичайно, продължи по пътечката и стигна чак до самата къща. После на вратата се почука с камшик или бастун.
— Какво нахалство! — прошепна Лиди. — Да дойде с кон чак до прага! Защо не спря отвън? Господи! Това е джентълмен! Вижда се малко шапката му.
— Тихо! — заповяда им Батшеба.
По-нататък безпокойството на Лиди се проявяваше с поглед и израз вместо с думи.
— Защо госпожа Коган не отива да отвори? — продължи Батшеба.
Чукането прокънтя още по-решително.
— Иди ти, Мериан! — каза Батшеба, тръпнеща под напора на всевъзможни романтични предположения.
— О, мем, вижте каква бъркотия е тук!
Като погледна Мериан, Батшеба разбра, че доводът е необорим.
— Лиди, ти иди! — помоли Батшеба.
Лиди вдигна ръце, целите изпрашени от боклуците, които разчистваха, и умолително погледна господарката си.
— Ето, госпожа Коган отива! — от гърдите на Батшеба се изтръгна продължителна облекчена въздишка.
Вратата се отвори и прозвуча плътен глас:
— В къщи ли е мис Евърдийн?
— Сега ще проверя, сър — отвърна госпожа Коган и след малко се появи в стаята.
— Ах, мила! Опак свят! — продължи госпожа Коган, чийто тембър на гласа се променяше в зависимост от темата на разговора и чувствата, които изпитваше; тази напета жена умееше много майсторски да подхвърля палачинките от тигана и да върти парцала, а в този момент ръцете й до лактите бяха побелели от брашно. — Когато съм цялата брашнена, все нещо ще се случи — я ще ме засърби носът тъй силно, че ще се пукна, ако не го почеша, я някой ще почука на вратата. Мистър Болдуд пита може ли да види мис Евърдийн.
Читать дальше