Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Разбира се, че искам — отзова се Габриел тъй сърдечно, сякаш отдавна бе мечтал за това. — На колко години си, пивоварю?

Пивоварят се поокашля ненужно, отправи поглед към ямата за сгур и започна степенно и бавно, нещо напълно оправдано в случаите, когато важността на разказа се осъзнава от всички слушатели и те охотно приемат маниерното начало.

— Не помня в коя година съм се родил, но ако изброя местата, дето съм живял, ще можете да пресметнете възрастта ми. В Ъпър Лонгпадъл — и той посочи с глава на север — живях до единайсетата си година. После в Кингсбиър — кимна към изток — живях седем години и се захванах с пивоварството. Оттам отидох в Норкомб, където двадесет и две години бях пивовар и двайсет и две години копах ряпата и събирах реколтата. Та ти казвам, мистър Оук, Норкомб го знаех наизуст още преди да си бил роден. — Оук се усмихна развеселен. — Четири години в Дарновър бях пивовар и четири години копах ряпата. Четиринайсет пъти по единайсет месеца работих в Милпонд в Сейнт Джуд — той поклати глава на север-северозапад. — Старият Туилс не искаше да ме наема за повече от единайсет месеца в годината, за да не бъда в тежест на енорията, ако се случи нещо лошо с мен, докато съм на работа. После три години бях в Мелсток и накрая, скоро, на Сретение господне, ще станат тридесет и една години, откакто съм тук. Колко години наброи?

— Сто и седемнайсет — цъкна един друг също толкова стар джентълмен, който отдаваше предпочитание на аритметичните изчисления пред разговорите и досега беше седял в ъгъла, незабелязан от никого.

— Значи, на толкова години съм — натърти пивоварят.

— Не, татко! — намеси се Джейкъб. — Копането на ряпата е било през лятото, а пивоварството през зимата на едни и същи години. А ти ги броиш по два пъти.

— Стига си дрънкал! Тези лета да не би да не съм живял, а? Живях ли? Живях! Малко остава да кажеш, че съм пеленаче!

— Няма такава опасност, не се безпокой — усмири го Габриел.

— Пивоварю, много си стар — утеши го Джан Коган. — Всички знаем това. Изглежда, имаш много здрав организъм, та живееш толкова дълго, нали, съседи?

— Вярно, вярно, сигурно си много здрав, пивоварю — единодушно потвърди компанията.

Вече успокоен, пивоварят прояви такова великодушие, че дори се впусна да говори, с донякъде пренебрежителен тон, за предимствата на старостта и спомена, че халбата, от която пият, е с три години по-стара от него.

Докато разглеждаха халбата, някои от тях забелязаха, че от джоба на блузата на Габриел се подава флейтата и Хенери Фрей възкликна:

— Разбира се! Пастирю, нали теб видях да свириш на флейта в Кастърбридж?

— Да — отвърна Габриел и леко се изчерви. — Бях в беда, добри хора, неволята ме накара. По-рано аз не бях толкова беден като сега.

— Няма значение, човече! — весело подхвърли Марк Кларк. — Не се тревожи, пастирю, и твоето време ще настъпи. Нали ще ни посвириш, ако не си много уморен? Ще ти бъдем много благодарни.

— От Коледа не съм чувал нито барабан, нито тръба — каза Джан Коган. — Хайде, мистър Оук, посвири ни!

— Добре — съгласи се Габриел, извади флейтата и я сглоби. — Инструментът не е много добър, а и аз не съм голям майстор, но с удоволствие ще ви посвиря.

Оук започна „Панаирджийският мошеник“ и изсвири тази весела и жива мелодия три пъти поред, като третия път така се въодушеви, че придружи изпълнението си с леки извивки на тялото и потупване с крак.

— Много хубаво свири, много хубаво! — отбеляза един млад женен мъж, за когото не можеше да се каже нищо друго, освен че бе познат като „мъжът на Сюзан Тол“. Той продължи: — А аз, колкото и да се опитвам, сигурно никога няма да мога да свиря тъй хубаво.

— Има си дарба човекът. Провървя ни, че ще овчарува при нас — тихичко промърмори Джоузеф Пуъграс. — Трябва да благодарим на бога, дето ни свири тази весела мелодия, а не някои неприлични песни. На бог, както знаем, му е все едно. Можеше да го сътвори не такъв, какъвто е, а някой разпътен и груб нечестивец. Да, за доброто на нашите жени и дъщери, трябва да сме благодарни.

— Точно така! Благодарни! — бързо и решително потвърди Марк Кларк, за когото нямаше абсолютно никакво значение това, че чу само последните две думи на Джоузеф.

— Да! — прибави Джоузеф, който вече започваше да се чувства като библейски пророк. — Защото настъпи такова време, че можеш да бъдеш измамен както от най-парцаливия скитник, така и от този, който е чисто избръснат и с бяла риза.

— О, пастирю, сега вече си спомням лицето ти — продума Хенери Фрей, разглеждайки внимателно Габриел със замъглени очи, докато той свиреше следващата песен. — Като те гледам как надуваш флейтата, сещам се, че те видях да свириш в Кастърбридж. И тогава присвиваше уста и пулеше очи като удавник — също както сега.