Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Безгранична любов! Ако питаш мен, няма такова нещо на света! — измърмори Джоузеф Пуъграс, който обикновено в размишленията си относно нравствените проблеми боравеше с големи обобщения.

— Е, може и така да е — рече Габриел.

— Да, това е истината. Аз ги познавах добре. Леви Евърдийн, така се казваше човекът. Казах прибързано „човек“, но той беше от друга ръка човек — беше шивач-модист, много богат. И два-три пъти фалира с гръм и трясък.

— А аз мислех, че си е бил най-обикновен човек! — възкликна Джоузеф.

— Съвсем не. Губеше по цели купища пари; със стотици в сребро и злато.

Пивоварят започна да се задъхва и мистър Коган, след като огледа разсеяно едно въгленче, което беше паднало в пепелта, поде разказа с тайно намигане:

— Сигурно няма да повярвате, но този човек — бащата на нашата мис Евърдийн — после стана един от най-неверните съпрузи на света. Доколкото знам, той не искаше да й изневерява, но какво да прави, просто не го сдържаше. Горкият! Много искаше да й бъде верен и предан, но каквото и да правеше, сърцето му блуждаеше. Веднъж той ми разказа за това и беше ужасно натъжен. „Коган, казва той, по-хубава от моята жена не бих могъл да пожелая, но като знам, че ми е законна съпруга, вече мисля по друг начин и не мога да спра сърцето си да не скита, каквото и да правя.“ А после знаеш ли как се излекувал? Вечер, като затварял шивачницата и оставали само те двамата, той я карал да сваля венчалната халка, наричал я с моминското й име и си представял, че тя изобщо не му е жена, а любовница. И щом като си внушавал, че живее с нея в прелюбодейство и върши седмия грях, започвал много да я харесва и така всичко тръгнало постарому. Та заживели си те, сгрявани от взаимна любов.

— Това е просто безбожен лек — промърмори Джоузеф Пуъграс, — но трябва да сме доволни, че провидението му е попречило да го превърне в нещо по-лошо. Защото е можел да кривне по лошия път и да започне да върши запретени неща, греховни и незаконни!

— Как да ти кажа — рече Били Смолбъри. — Човекът наистина искаше да бъде добър, но сърцето му не го слушаше.

— После, когато поостаря, той влезе в пътя и стана много благочестив, нали, Джан? — каза Джоузеф Пуъграс. — Причести се още веднъж, ама съвсем сериозно, и започна да казва „амин“ по-силно от псалта. Обичаше да преписва душеспасителни стихове от надгробните паметници. Когато църковният хор пееше „Нека свети светлината ти“, все той държеше дискоса. Стана кръстник на много незаконородени деца. А на масата му винаги имаше една църковна касичка и щом влезеш у тях, веднага ще ти вземе лептата. И когато момчетата от приюта вдигаха шум и се смееха в църква, шамаросваше ги, доде посинеят. Имаше и други благочестиви дела, както подобава на набожен човек.

— Да, по онова време той мислеше само за възвишени неща — добави Били Смолбъри. — Веднъж го срещнал пастор Търдли и му казал: „Добро утро, мистър Евърдийн. Хубав ден е днес!“ А Евърдийн отвърнал „Амин.“ Много беше разсеян и като видеше пастора, все го свързваше с религията. Да, добър християнин си беше.

— Тогава дъщеря им съвсем не беше хубаво дете — каза Хенери Фрей. — Кой да се надява, че като порасне, ще стане такава красавица!

— Дано нравът й е тъй хубав като лицето.

— Е, да. Но с имението и с нас ще си има работа само управителят. Аха! — Хенери погледна към пепелта и се усмихна много иронично.

— Малко хлабав е като християнин, да ви кажа — многозначително добави Марк Кларк.

— Аха — най-сериозно се съгласи Хенери. — Между нас казано, мисля, че този човек не може да диша, без да лъже. И в делник, и в празник — все лъже!

— Така ли? Не може да бъде! — удиви се Габриел.

— Точно така — остро потвърди Хенери, оглеждайки компанията със спокойна усмивка, която предполагаше, че по житейските проблеми по-опитен от него няма. — Е, има всякакви хора — и добри, и лоши, но от такъв човек опазил господ!

Габриел сметна, че темата трябва да бъде сменена.

— Пивоварю, щом имаш толкова възрастни синове, сигурно си много стар — отбеляза той.

— Татко е толкова стар, че не помни на колко години е. Нали, татко? — подхвърли Джейкъб. — Напоследък обаче много се сгърби — продължи той, оглеждайки фигурата на баща си, която наистина беше доста по-прегърбена от неговата. — Като го гледа човек, си казва, че се е свил на три.

— Прегърбените живеят повече — мрачно измърмори пивоварят, чието настроение, изглежда, се развали.

— Пастирът иска да разбере колко си живял, татко. Нали, пастирю?