Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Смятам да започна тук — отвърна Оук.

— Толкова време се знаем с дядо ти! — продължи импулсивно пивоварят, сякаш не можеше да спре.

— Така ли!

— Познавах и баба ти.

— И нея ли!

— Знаех също и баща ти, още от момче. Точно така, моят син Джейкъб и баща ти бяха побратими, нали, Джейкъб?

— Разбира се — отзова се синът му, плешив младеж на около шестдесет и пет години, чийто единствен зъб отляво на горната му челюст стърчеше като пътен камък. — Но Джо му беше по-добър приятел. А може би синът ми Уилям сигурно познава този пастир. Нали, Били, още от Норкомб?

— Не, сигурно е бил Ендрю — каза синът на Джейкъб, Били, посивяващо около четиридесетгодишно дете, за което беше характерно странното съчетание на весела душа и мрачно тяло.

— Помня, че когато бях дете, там имаше един Ендрю — добави Оук.

— Онзи ден с малката ми дъщеря, Лиди, бяхме на кръщенето на внука — продължи Били. — Там говорихме за вашето семейство. Беше на Сретение господне. Нали знаеш, пастирю, на Сретение господне от енорийските приходи раздават помощи на най-изпадналите бедняци. Та си спомних много добре, сякаш беше вчера, че някога, преди години, на Сретение точно твоето семейство бе надошло в църквата, в ризницата, да му дадат помощ.

— Ела да пийнеш, пастирю. Ние тук от време на време си пийваме по малко — каза пивоварят, отмествайки от сушилнята зачервените си и насълзени от продължително вглеждане в огъня очи. — Джейкъб, вземи „Боже, прости ме“. Виж дали е топло питието, Джейкъб.

Джейкъб се наведе над огнището да вземе „Боже, прости ме“, което представляваше една поставена в пепелта голяма, обгорена и напукана от огъня халба с две дръжки. Отвън тя цялата беше в накип, особено по пукнатините около дръжките, чиито вътрешни извивки сигурно не бяха виждали светлина от няколко години, тъй като изцяло бяха покрити с корица, образувана от случайно намокрена с пиво и след това запечена пепел. Но за разумния ценител на пивото халбата изобщо не губеше от външния си вид, тъй като по ръба и отвътре тя безспорно беше съвършено чиста. Трябва да отбележим, че по необясними причини в Уедърбъри и околността такива халби се наричат „Боже, прости ме“, може би защото размерите й карат всеки върл пияница да се засрами от себе си, когато я изпие до дъно.

След като получи нареждането да провери дали напитката е топла, Джейкъб невъзмутимо потопи показалеца си като термометър, обяви, че наистина е топла, вдигна халбата и най-любезно се опита да изтрие пепелта от дъното й с пеша на блузата си, защото пастирът Оук все пак беше непознат човек.

— Чиста чаша за пастира — заповяда пивоварят.

— Не, няма нужда — с мек укор в гласа каза Габриел. — Малко чиста пепел не значи нищо за мен, щом като знам от какво е… — Той взе халбата, отпи близо два пръста от съдържанието и я подаде на съседа си. — Няма смисъл да безпокоя хората да мият халбата, когато на този свят има толкова много други работи — продължи Оук, с облагнал, влажен глас, когато най-после успя да си поеме дъх.

— Ето ви човек с разум — отбеляза Джейкъб.

— Да, да, точно така е — съгласи се Марк Кларк (весел, шеговит и пъргав младеж, с когото срещата на път означаваше да се запознаете, запознанството — да се почерпите, а плащането — уви, то оставаше за ваша сметка).

— Вземи си хляб и бекон, пастирю. Господарката ги прати. Сайдерът върви с мезе. Но внимавай като дъвчеш, защото когато идвах насам, изпуснах бекона на пътя и сигурно е само пясък. Тая е чиста мръсотия, както казваш. Разбирам ги тия работи. А ти не придиряш.

— Вярно е, никак не придирям — приятелски отвърна Оук.

— Не стискай много зъбите и няма да ти хрущи пясъкът. На всичко му се намира колаят. Да се чудиш просто.

— Така е, приятелю, и аз тъй мисля.

— На дядо си се е метнал. Дядото беше разбран човек като него — отбеляза пивоварят.

— Пий, Хенри Фрей, пий! — великодушно изрече Джан Коган (който, що се отнася до пиенето, споделяше възгледите на Сей Симон: да дели на всички по равно). Пък и виждаше, че бавно обикалящата в кръг съдина вече се приближава към него.

Хенри, който в този момент зяпаше замислено някъде в тавана, не отказа. Той бе мъж, прехвърлил средната възраст, с високо извити вежди, чийто страдалчески поглед, насочен над главите на събеседниците му, говореше, че законите в този свят, такъв, какъвто се представяше на неговото въображение, са несправедливи. Той винаги се подписваше „Хенери“ — много ожесточено настояваше за такова произношение, и ако някой пътуващ учител дръзнеше да отбележи, че второто „е“ звучи старомодно и излишно, получаваше отговора, че е бил кръстен „Х-е-н-е-р-и“ и ще остане верен на това име — и даваше да се разбере, че правописните различия са въпрос, който всеки е свободен да решава посвоему.