Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Да, пак било през нощта — поясни Джан. — Портата не искала да се отвори, колкото и да опитвал. Та той си помислил, че в тази работа е замесен дяволът и коленичил да се помоли на бога.

— Ах! — въздъхна Джоузеф, въодушевен от топлината, изпитото пиво и желанието да разкаже нещо интересно. — Този път сърцето ми слезе чак в петите, но аз коленичих, казах „Отче Наш“, после от край до край Веруюто и Десетте божи заповеди, ама съвсем сериозно. Но портата не се отваря! Тогава продължих със „Скъпи Възлюбени Братя“, и си казвам, това е четвъртата молитва, аз повече нищо не помня от Библията. Ако и това не помогне, тогава край, загубен съм! Когато стигнах до думите „Повтаряйте след мен“, станах и гледам, мога да отворя портата! Да, съседи, отвори се както обикновено.

Всички се замислиха над очевидния извод от това произшествие, насочиха погледи към сгурната яма, която блестеше като осветена от вертикалните лъчи на слънцето пустиня, присвиха очи и сбръчкаха чела, отчасти поради светлината, отчасти вследствие на философската дълбочина, съдържаща се в току-що чутата история. Габриел наруши тишината.

— Как е животът тук? Добра стопанка ли е младата фермерка? Добре ли се работи при нея? — Гърдите му потрепнаха леко, докато се опитваше незабелязано за околните да наложи така скъпата на сърцето му тема.

— Много малко знаем за нея, почти нищо. Тя дойде тук преди няколко дни. Чичо й заболя много тежко, извикаха добър доктор, но не можа да го спаси. Както го разбирам, сигурно тя ще управлява фермата.

— Аха, непременно така ще стане — подхвърли Джан Коган. — Много добро семейство са. Предпочитам да работя при тях, отколкото при някой друг. Чичо й беше много добър човек. Не беше женен. Ти познаваше ли го, пастирю?

— Не.

— Първата ми жена, Шарлот, беше доячка там, преди да се вземем. Често ходех у фермера — нали я обикалях. Фермерът Евърдийн беше много милостив. На мен като на почтен младеж ми позволяваше да ходя у тях, да се срещам с нея и да пия колкото си искам бира, но само да не изнасям нищо от къщата, освен това, което изпия, нали разбирате?

— Разбираме, Джан Коган, разбираме.

— А каква бира имаше! Цял живот няма да я забравя! Е, разбира се, аз се стараех да уважа стопанина и най-усърдно почитах него и неговата бира. Не съм аз като някои невъзпитани хора, дето се отплащат с неуважение за гостоприемството — само близнат и оставят…

— Правилно, мистър Коган, така е — потвърди Марк Кларк.

— … Та всеки път, преди да тръгна затам, се натъпквах здравата със солена риба и докато стигнех, изсъхвах съвсем, като сухар! Тъй силно пресъхвах целият, че бирата сама се стичаше надолу! Ах, колко сладко се хлъзгаше по гърлото! Щастливо време беше, чудесни дни! Така хубаво си пийвах в онази къща! Нали помниш, Джейкъб? Понякога и ти идваше с мен.

— Помня, помня — отвърна Джейкъб. — А онзи път на Петдесетница, в „Еленова глава“, здравата си сръбнахме.

— Аха. Хубаво пийване беше. Но нищо не може да замени гуляите в кухнята на мистър Евърдийн — бая се наквасвахме, правичката да си кажа, и все пак пияни хора нямаше. Псувните бяха забранени, не бяха позволени даже и най-кротките ругатни, дори в най-приятните моменти, когато всички бяха в настроение, макар че да напсуваш от време на време, докато си пийваш, това развеселява.

— Вярно е — потвърди пивоварят. — Природата си го иска от човека да изпсува, когато трябва, иначе това не е човек. Нали знаем — и без сквернословие не бива!

— Но Шарлот — продължи Коган, — не ми даваше да си отпускам езика. Ник’ви такива, вика, дори и най-меката думичка не можеше да казвам напусто!… Ах, бедната Шарлот! Кой знае дали е намерила покой? В рая ли е отишла душата й? Ами тя не беше много късметлийка, горката, и сигур’ е пропаднала долу, в ада!

— А някой от вас познаваше ли родителите на мис Евърдийн? — попита пастирът, който срещаше затруднения да насочи разговора в желаната насока.

— Познавах ги слабо — каза Джейкъб Смолбъри. — Но те бяха от града и не живееха тук. Умряха отдавна. Тате, що за хора бяха бащата и майката на госпойцата?

— Ами — започна пивоварят, — той не беше нещо особено, но тя беше много хубава жена. Той беше луд по нея, преди да се оженят.

— Даже и след като се ожениха — отбеляза Коган. — Хората казваха, че като започнел да я целува, не спирал. Не можел да се откъсне от нея.

— Много се гордееше с нея, когато се ожениха — добави пивоварят.

— Толкова я обичал, че не можел да й се нагледа. По три пъти палел свещ нощем, да й се любува — продължи Коган.