Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Мистър Джан Коган, който подаде халбата на Хенери, беше румен човек с широко лице и лукав блясък в очите, чието име през последните двадесет години бе записвано безброй пъти в сватбените архиви на Уедърбъри и съседните енории като кум и главен свидетел на сватби; той също често заемаше поста на почетен кръстник при веселите кръщелни церемонии.

— Пий, Марк Кларк, пий! В бъчвата има, да точиш и да остане! — каза Джан.

— Ще пийна, ще пийна. Това за мен е най-добрият цяр — отвърна мистър Кларк, който макар и с двадесет години по-млад от Джан Коган, беше от един дол дренки с него. Той събираше смешки за всякакви случаи и не пропускаше да изтръгне от събеседника си някое откровение, над което да се присмее и после да го разкаже в компания.

— Хей, Джоузеф Пуъграс, та ти не си пийнал и капка — обърна се мистър Коган към един свитичък човек, на когото подаваше халбата.

— Толкова си скромен! — отбеляза Джейкъб Смолбъри. — Срам те било да погледнеш младата си жена в очите, така чувам, а, Джоузеф?

Всички погледнаха Джоузеф Пуъграс със състрадателен укор.

— Ами! Кога ли съм я поглеждал! — пресилено усмихнат отвърна Джоузеф, съвсем смален, очевидно смутен от голямото внимание, което му се обръщаше. — А като я видях за първи път, се изчервих!

— Бедничкият! — отбеляза мистър Кларк.

— Това е особена природна черта за мъж — натърти Джан Коган.

— Да! — продължи Джоузеф Пуъграс, който видя, че стеснителността му, един толкова неприятен недостатък, сега се приемаше като нещо интересно за изучаване. — Когато говорех с нея, се изчервявах по десет пъти на минута.

— Вярвам ти, Джоузеф Пуъграс, защото ние те знаем какъв си срамежливец.

— Лошо нещо е това за мъж да го има. Клетият! — въздъхна пивоварят. — И чувам, отдавна страдаш от него.

— Да, от дете. И мама много се измъчи с мен, да! Но всичко беше напразно.

— А не си ли опитвал да излезеш сред хората и да се избавиш от това, а, Джоузеф Пуъграс?

— О, какво ли не съм опитвал и с какви ли не хора съм се събирал! Веднъж ме заведоха на панаира в Грийнхил, на една голяма гяволия, дето жените яздеха прави, стъпили на коня, по едни фустички само, но пак не се изцерих. После ме направиха разносвач в женския кегелбан, зад кръчмата „Терзийска среща“ в Кастърбридж! Това беше ужасно греховна работа и много нечестиво място за порядъчен мъж. Трябваше от сутрин до вечер да гледам безсрамни жени в лицето, но нищо не помогна — не се промених. Тази напаст се предава по наследство в нашия род. Все се изчервяваме. Но да благодарим на бога, че не е по-зле.

— Вярно — вметна Джейкъб Смолбъри и се замисли още по-дълбоко по въпроса. — Право казваш, че можеше да е и по-зле. Но дори и тъй, както е, за тебе е голяма мъка, Джоузеф! Виж какво ще ти кажа, пастирю, това може да е много хубаво за жена, но като си помислиш, за мъж като него е ужасна работа сиромахът!

— Така е, така е! — трепна Габриел, който се бе замислил. — Това за мъж е много притеснително.

— Отгоре на всичко е и плашлив — отбеляза Джан Коган. — Веднъж работил до късно в Ялбъри, а после пийнал и на връщане се загубил в Ялбърската гора, нали, Джоузеф?

— Не, не, не! Не беше точно така — възрази скромният мъж и се засмя, за да прикрие смущението си.

— И така, загубил се — продължи мистър Коган невъзмутимо, намеквайки, че правдивият разказ, както и времето, трябва да продължава своя ход и никого да не щади. — Върви той посред нощ, умира от страх и никак не може да излезе от гората. Тогава извикал: „Помощ! Изгубих се!“ А в същото време някакво пиле писнало: „Ти-ти-ти“ (Габриел кимна), а на Джоузеф му се счуло „Кой си ти?“ и отвърнал разтреперан: „Джоузеф Пуъграс от Уедърбъри, сър!“

— Не, не! Ти прекаляваш! — неочаквано окуражен извика стеснителният мъж. — Ами! Да имаш да вземаш! Честна дума, не съм казвал „Джоузеф Пуъграс от Уедърбъри, сър“. Не, не! Което си е право, право си е. Никога не съм казвал сър на пилето, защото много добре знам, че никой възпитан мъж няма да вземе да вика това посред нощ. Казах само: „Джоузеф Пуъграс от Уедърбъри“ и за това е виновна медовината, с която ме почерпи лесничеят Дей… Но, слава богу, всичко свърши добре!

Компанията замълча и даде да се разбере, че въпросът може да се смята за приключен, но Джан продължи дълбокомислено:

— Той е най-страхливият човек, когото познавам, нали, Джоузеф. Нали ти веднъж се запъна на портата на кошарата, а, Джоузеф?

— Да — отвърна Пуъграс с тон, който даваше да се разбере, че случаят е твърде сериозен, за да бъде премълчан.