Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Изгоряла е, изгоряла е! — с пресъхнали устни прошепна Джоузеф Пуъграс.

— Удавила се е! — въздъхна Тол.

— Или с бръснача на баща си!… — подхвърли Били Смолбъри, с живо въображение и за подробности.

— Мис Евърдийн иска да поговори с нас, преди да сме се разотишли. Не стига белята с управителя, ами сега и това дете! Господарката е бясна от яд.

Всички забързаха към господарската къща. Остана само старият пивовар, когото никакви вести, огън, дъжд или гръмотевици не можеха да измъкнат от дупката му. Когато стъпките на другите заглъхнаха, той отново седна и продължи, както обикновено, да гледа в сушилната пещ, със зачервени и насълзени очи.

В прозореца на спалнята се очертаха раменете и главата на Батшеба, загадъчно обвити в нещо бяло.

— Има ли мои хора сред вас? — тревожно попита тя.

— Да, мем, няколко души — отвърна мъжът на Сюзан Тол.

— Искам утре сутринта двама-трима от вас да поразпитат из околните села дали някой не е виждал Фани Робин. Но по-предпазливо. За сега все още няма защо да тревожим хората. Може да е заминала по време на пожара.

— Извинявам се, мем, имаше ли в селото някой младеж, който да се навърта около нея? — попита Джейкъб Смолбъри.

— Не знам — отвърна Батшеба.

— Никога не сме чували такова нещо, мем — потвърдиха двама-трима.

— Не ми се вярва — продължи Батшеба. — Защото ако имаше кавалер и той беше почтен младеж, сигурно щеше да се появи тук. Но най-необяснимото — единственото, което ме безпокои — е, че Мериан я видяла да излиза от къщата само по рокля, дори без боне!

— Искате да кажете, мем, ако ме извините, че една девойка няма да тръгне при любимия си, без да се докара — подхвърли Джейкъб, припомняйки си някои свои минали преживявания. — Вярно е, мем, няма да тръгне така.

— Стори ми се, че носеше вързопче, но не можах да видя добре — чу се от съседния прозорец гласът на Мериан. — Но тя няма любим тук. Нейният живее в Кастърбридж — мисля, че е войник.

— Знаеш ли как се казва? — попита Батшеба.

— Не, господарке. Тя беше много потайна.

— Ако отида в кастърбриджските казарми, сигурно ще мога да разбера — каза Уилям Смолбъри.

— Добре. Ако до утре тя не се върне, ще имаш грижата да идеш там и да разбереш кой е този мъж и що за човек е. Чувствам се още повече отговорна за нея, защото тя няма приятели или роднини. Но да се надяваме, че някой непристоен мъж не й е сторил зло… А и този срамен случай с управителя… но сега няма да говоря за него. — Батшеба имаше толкова много причини за тревоги, че й се струваше неуместно да се спира на някоя от тях отделно. — Направете както ви казах — завърши тя и затвори прозореца.

— Разбрахме, господарке. Ще го направим — отвърнаха те и си тръгнаха.

Тази нощ у Коган, плътно затворил клепачи, Габриел Оук фантазираше буйно и въображението му го носеше като неукротима бърза река, която тече под леда. Нощем той най-ясно си представяше Батшеба и сега, в тези часове, които се нижеха необикновено бавно, Габриел я съзерцаваше с разнежен взор. Много рядко насладата от бленуването компенсира мъките на безсънието, но тази нощ с Оук се случи именно това, защото радостта му, че я видя, дори за съвсем кратко време, заличаваше за сега мисълта за голямата разлика между „видяно“ и „притежавано“.

Той също мислеше как да вземе от Норкомб своето скромно имущество и книгите си. Библиотеката му беше бедна, състоеше се само от: „Истински приятел на младежа“, „Наръчник на налбантина“, „Ветеринарен лечител“, „Изгубеният рай“, „Пътешественикът от този свят до онзи“, „Робинзон Крузо“, Речникът на Аш и „Аритметика“ от Уилкингейм 16 16 „Наръчник на налбантина“ (1720 г.) от Уилям Гибсън; „Ветеринарният лечител“ (1827 г.) от Джон Хиндс; „Изгубеният рай“ от Джон Милтън; „Пътешественикът от този свят до онзи“ от Джон Бъниан; „Робинзон Крузо“ от Даниел Дефо; „Нов пълен речник на английския език“ (1775 г.) от Джон Аш; „Аритметика“ от Френсис Уилкингейм. , но от нея, с прилежно четене, той бе почерпил много повече познания, отколкото други хора с по-добри възможности от отрупани с книги лавици.

Жилището на новата господарка на Оук, Батшеба Евърдийн, представляваше на дневна светлина стара, сива, обрасла с мъх сграда от епохата на класическия Ренесанс. По нейните пропорции личеше от пръв поглед, че това някога е бил господарски дом, заобиколен от имение, което, както се случва толкова често, отдавна е престанало да съществува като самостоятелно владение и е било погълнато от обширните имоти на някой отсъстващ собственик, обединили няколко такива скромни стопанства.