Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Чудно защо е тъй затворен в себе си и безучастен? Толкова равнодушен към всичко наоколо!

— Казват, но това не е сигурно, че още като млад изживял силно разочарование. Зарязала го някаква жена.

— На хората им дай само да говорят! Много добре знаем, че жените рядко правят такива неща. Обикновено мъжете ни зарязват. Мисля, че по характер той е много сдържан.

— И аз тъй мисля, мис. Точно така, по характер и нищо друго.

— Все пак по-романтично е да предполагаме, че е бил зарязан, бедният! Може би се е случило именно това.

— Ами разбира се, точно така. О, да, мис, зарязала го е! Сигурно е така!

— Обаче ние винаги сме склонни да си представяме какво ли не за хората. Не бих се учудила, ако е имало по малко и от едното, и от другото. Нещо средно — отнесли са се жестоко с него, а и той е бил много сдържан и сигурно скучен.

— Божичко! Как може така, мис — по малко и от двете?

— Най-вероятно така е било.

— Ами да, така е. Сигурна съм, че точно така е било. Вярвайте ми, мис, точно това се е случило с него.

Беше неделя следобед, тринадесети февруари. Обедът беше привършил и по липса на по-добър компаньон Батшеба повика Лиди. Свещите още не бяха запалени, кепенците не бяха спуснати, старата плесенясала къща тъмнееше унило; дори и въздухът като че ли беше стар като стените. Всяко ъгълче зад мебелите имаше своя собствена температура, защото в тази част на къщата не палеха толкова рано огъня. Новото пиано на Батшеба, което в други фамилни летописи вече се водеше като старо, изглеждаше особено раздрънкано и килнато върху неравния под, преди тъмнината да погълне ъгловатите му форми и да смекчи грозотата му. Лиди шумолеше като плитко поточе; бърборенето й ни най-малко не затормозяваше Батшеба, а напротив, оживяваше я.

На масата лежеше стара Библия с кожена подвързия. Лиди погледна към нея и попита:

— Опитвали ли сте някога, мис, да гадаете с Библия и ключ за кого ще се ожените? 20 20 Гадаене по Библията. Библията се отваря наслуки и първите прочетени думи определят съдбата на човека. Батшеба прочита строфите: „Но Рут отговори: не ме принуждавай да те оставя и да се отделя от тебе; но където идеш ти, там ще дойда и аз, и дето живееш ти, там ще живея и аз; твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог — мой Бог;“, Книга Рут, I, 16.

— Не ставай глупава, Лиди. Като че ли такива неща могат да се предскажат с Библията.

— Според мен понякога може да се предскаже.

— Глупости, миличка.

— Когато отвориш Библията, сърцето ти се разтуптява уплашено. Някои вярват, други не; аз вярвам.

— Добре, нека опитаме — рече Батшеба и скочи от стола, обхваната от настроение за гадаене, без да се смущава, че Лиди може да се учуди от такава непоследователност. — Иди да вземеш ключа от външната врата.

Лиди излезе.

— Само че днес е неделя — рече тя, когато се върна с ключа. — Може би не трябва да правим това в неделя!

— Щом може в делник, значи може и в неделя — твърдо отвърна господарката й.

Отвориха Библията. Листата бяха потъмнели от времето и изтъркани на най-четените места от пръстите на отколешни читатели, които са чели на срички и внимателно са съпровождали с показалец погледа си от дума на дума, за да не се объркат. Батшеба намери стиха в Книга Рут и прочете възвишените думи. Те я изпълниха с трепет и смущение. И Мъдростта в отвлечен вид се срещна с Безразсъдството, приело плът. Безразсъдната се изчерви, но тъй като държеше на своето, сложи ключа върху Библията. Едно ръждиво петно точно на мястото, където легна ключът, показваше, че старата Библия не за първи път се използва за тази цел.

— Сега мълчи и гледай — заповяда Батшеба.

Стихът беше повторен, Библията завъртяна. Батшеба се изчерви виновно.

— На кое име опитахте? — любопитно попита Лиди.

— Няма да ти кажа.

— Забелязахте ли какво правеше мистър Болдуд в черквата тази сутрин, мис? — продължи Лиди, ясно давайки да се разбере с въпроса си за какво мисли.

— Нищо не съм забелязала — отвърна Батшеба напълно равнодушно.

— Неговото място е точно срещу вашето, мис.

— Знам.

— И вие не забелязахте какво прави той?

— Нали ти казах, нищо не съм забелязала.

Лиди се намуси и сви сърдито устни. За Батшеба това беше неочаквано и доста объркващо.

— Какво правеше той? — принуди се да попита тя.

— През цялата литургия изобщо не погледна към вас.

— Защо трябва да поглежда? — докачено попита господарката й. — Не съм го молила за това.