Томас Харди - Далече от безумната тълпа

При Батшеба в такива случаи мисълта мигновено се превръщаше в думи, а думите във вик. Пък и тя още не беше се успокоила, откакто Габриел със забележките си я бе вбесил.

— Достатъчно, достатъчно! Престанете, глупаци такива! — извика тя, захвърли чадърчето и молитвеника в антрето и хукна навън. — Идват при мен, вместо веднага да ги изгонят от детелината! Дръвници!

Очите й потъмняха и заблестяха. Красотата на Батшеба беше по-скоро демонична, отколкото ангелска. Най-прекрасна изглеждаше тя, когато бе ядосана, а сега ефектът се засилваше от разкошната кадифена рокля, току-що натъкмена пред огледалото.

Всички мъже затичаха вкупом след нея към ливадата с детелината. По средата на пътя Джоузеф се отпусна изнемощял на земята, като човек, съсипан от живота, който от ден на ден става все по-непоносим. Другите, както винаги въодушевени от нейното присъствие, се пръснаха из ливадата и заобиколиха овцете. Повечето от пострадалите животни лежаха в детелината и нищо не можеше да ги накара да се размърдат. След две-три минути изпопадаха още няколко от тях, в същото тежко и безпомощно състояние като другите.

Сърцето на Батшеба се късаше от мъка, когато гледаше как най-хубавите овце от стадото й се търкаляха потръпващи —

Пяна изби по устата на много от тях, те задишаха учестено и на пресекулки, коремите им се подуха застрашително.

— Ох, какво да правя, какво да правя?! — безпомощно занарежда Батшеба. — Колко са нещастни тези овце! Винаги им се случва нещо! Не съм виждала стадо, на което в продължение на една година да не се случи нещо лошо.

— Има само един начин да ги спасим — каза Тол.

— Какъв начин? Какъв? Казвай по-бързо!

— Трябва да се мушнат с един такъв ’струмент…

— Ти можеш ли да го направиш? Или аз?

— Не, мем. Не можем — нито ние, нито вие. Коремът на овцата трябва да се прободе точно в едно местенце. Ако боднете само инч по-вляво или по-вдясно, овчицата умира. Дори не всички пастири знаят как се прави.

— Значи така ще си умрат! — отчаяно промълви тя.

— Само един човек може да го стори — каза току-що приближилият се Джоузеф. — Ако беше тук, щеше да изцери всичките овце.

— Кой е той? Доведете го!

— Пастирът Оук — рече Метю. — Той всичко умее.

— Вярно, така е — потвърди Джоузеф.

— Така си е, само той може — съгласи се Лейбан Тол.

— Как се осмелявате да споменавате в мое присъствие името на този човек? — ядосано рече тя. — Ако искате да останете на работа при мен, повече да не чувам името му. Ах! — добави тя и просия. — Фермерът Болдуд сигурно ще знае как!

— О, не, мем — каза Метю. — Наскоро две от неговите отбрани овце бяха пасли фий и с тях стана същото. Той изпрати човек на кон да вика Габриел. Пастирът отиде и спаси овцете. Фермерът Болдуд има такова нещо. То е кух шиш с остра игла вътре. Нали, Джоузеф?

— Да, кух шиш — потвърди Джоузеф. — Така си е.

— Туйто. Това е ’струментът — замислено промърмори Хенери Фрей с ориенталска невъзмутимост, като че ли неумолимият бяг на времето съвсем не го тревожеше.

— Тогава — избухна Батшеба — не стойте тук да ми повтаряте „да“ и „туй-то“! Веднага намерете някой да спаси овцете!

Объркани, те се разпръснаха в различни посоки да намерят някой, но кого — и те не знаеха. След минута-две всички изчезнаха през вратата и тя остана сама с умиращите животни. След малко повтори твърдо:

— Никога! За нищо на света няма да го повикам!

Една от овцете се загърчи в ужасни спазми, изпъна се и подскочи високо във въздуха. Скокът бе изумителен. Овцата падна тежко и повече не мръдна.

Батшеба се приближи. Животното беше мъртво.

— О, какво да правя? Какво да правя? — изпъшка Батшеба и закърши ръце. — Няма да го викам! Няма!

Дори и най-енергичните възклицания, изразяващи твърдо решение, невинаги доказват истинската твърдост на взетото решение. Към него често прибягват, за да се уверят в намерението си, което съвсем не се нуждае от това, ако само по себе си е непоколебимо. Това „Няма!“ явно означаваше „Трябва!“

Тя последва своите работници и махна с ръка на един от тях. Това беше Лейбан.

— Къде живее Оук?

— В Гнездото, хей там отсреща, през дола.

— Вземи червената кобила, иди там и му кажи веднага да дойде. Кажи, че така съм заповядала.

Тол затича и след една-две минути беше на червената кобила, без седло, без юзди, хванал с две ръце въженцето на шията й вместо поводи. И бързо се смали надолу по хълма.