Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— О, Габриел, как можахте да постъпите тъй нелюбезно с мен!

Нежен упрек вместо похвала за проявената отзивчивост — единственото, което той би могъл да прости.

Габриел промълви смутено нещо и хукна към овцете. А тя по очите му разбра коя фраза в бележката го е накарала да дойде. Батшеба го последва. Габриел вече беше сред прострените подути животни. Той бе хвърлил куртката си, запретнал ръкави и извадил от джоба си спасителния инструмент. Това беше малка тръбичка (така нареченият трокар), чиято вътрешна ос е подвижна игла. Овчарят започна да действа с умение и ловкост, които биха направили чест на всеки опитен хирург. Той опипваше левия хълбок на овцата, намираше нужната точка, пробиваше с иглата кожата и стомашната стена и бързо издърпваше иглата, без да изважда тръбичката. В нея газовете нахлуваха с такава сила, че биха загасили запалена свещ на другия й край.

Казват, че облекчението в първите минути след мъчението е истинско блаженство, а видът на клетите животни много ясно доказваше това. Четиридесет и девет операции бяха проведени успешно. Само веднъж, може би поради бързината, с която се налагаше да действа, или поради тежкото състояние на овцата иглата се отклони от правилната посока, пробивът се оказа неуспешен и нещастното животно веднага умря. Общо петдесет и седем овце бяха пасли детелина. Четири от тях бяха умрели, преди да дойде Габриел, а три се оправиха без операция.

Когато въодушевеният от любовта пастир свърши, Батшеба се приближи и го погледна в очите.

— Габриел, ще останете ли при мен? — попита тя и се усмихна подкупващо, без дори да затваря устни в очакване на отговора, защото знаеше, че те веднага ще се разтворят в нова усмивка.

— Ще остана — отвърна Габриел.

И тя пак му се усмихна.

Често се случва мъжът да изпадне в безличие и апатия, защото не му достига душевна сила тогава, когато най-много има нужда от нея. А още по-често се случва същото, когато той прахосва тези душевни сили напразно, без полза за себе си (ако ги има). От известно време Габриел, за първи път след сполетялата го беда, си възвърна предишното независимо мислене и бодрост на духа — качества, които не водят много далеч, ако липсва сгоден случай за приложението им, но също и подходящият случай без тях не води доникъде. Тези качества сигурно щяха да помогнат на Габриел да се издигне при щастливо стечение на обстоятелствата. Но той си губеше времето около Батшеба Евърдийн, И ето, пролетният прилив се отдръпваше, без той да е отплувал, и наближаваше времето на нисък прилив, когато той би стоял заседнал.

Беше първи юни, в разгара на сезона за стригане на овцете; всичко наоколо растеше буйно и пищно, разцъфнало в ярки багри. Буйните жизнени сокове стремително нахлуваха във всяка тревичка, пора и стъбло. Божието присъствие бе явно тук, на село, а дяволът царуваше в града — над светските съблазни. Пухкавите реси на върбите, немирните къдрици на папратите, напомнящи владишки жезъл, квадратните главички на москатела, петнистият змийски лапас, досущ като апоплектичен светец в малахитова ниша, белоснежните горви, горските майки с дебели месести стъбла, омайничетата и мрачните камбанки с черни листенца — целият растителен свят около Уедърбъри в това плодоносно време излъчваше причудлива грация. Сред животинския свят се забелязваха преобразените фигури на старши стригача — Джан Коган; втория и третия надничар, които ходеха от ферма на ферма и затова не си струва да споменаваме имената им, четвъртия стригач — Хенери Фрей, петия — мъжа на Сюзан Тол, шестия — Джоузеф Пуъграс, младия Каини Бол — като помощник стригач, и Габриел Оук, който ръководеше всички. Никой от тях не беше облечен в нещо, заслужаващо да се назове дрехи. По-скоро бяха улучили нещо средно между индуските одежди на низшата и висшата каста. Опънатите им напрегнати черти, застиналата лицева гримаса свидетелстваха, че ги очаква важно дело този ден.

Стрижеха овцете в голямото помещение, което се наричаше Стригалният хамбар и по архитектурно разположение приличаше на църква с притвор. Хамбарът не само повтаряше формата на съседната църква, но й съперничеше в старост. Говореше се, че е единствената оцеляла от множество постройки край някогашен манастир, но не се знаеше със сигурност: не бяха останали никакви други следи. Просторните ходници от двете страни на постройката, достатъчно високи, за да влязат и най-големите каруци, натоварени догоре със снопи, се съединяваха с широки, мощни и строги каменни арки; от тяхната простота лъхаше величието, което толкова често липсва на други, много по-богато украсени здания. Укрепеният с дъги и диагонали тъмен, сумрачен свод от скъпо кестеново дърво, с огромни напречни греди, се отличаваше със строги, благородни линии, които много рядко могат да се срещнат в повечето днешни църкви. Подпори с широк разкрач подсилваха двете странични стени, а хвърлените тъмни сенки се прорязваха от светлината, падаща от прозорците със заострени сводове, които с пропорциите си служеха и на красотата, и на доброто проветряване.