Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Този хамбар открай време изпълняваше едно и също предназначение, което едва ли може да се каже за много замъци и църкви, близки по стил с него и също така стари. За разлика от тези типични за Средновековието паметници старият хамбар въплъщаваше в себе си традиция, запазила се непокътната от въздействието на времето до наши дни и с това ги превъзхождаше. Тук поне замисълът на старите строители съвпадаше със схващането на съвременните хора. Изправен пред тази вехта, посивяла и накърнена от стихиите постройка, човек я виждаше как още служи. Представяйки си нейната история, той удовлетворен установяваше, че тя е служила много векове и бе обхванат от гордост, дори почти признателност заради дълговечността на създалата я строителна мисъл. Четири столетия не бяха успели да докажат, че хамбарът е издигнат погрешка, не бяха внушили неприязън към предназначението му, нито бяха предизвикали някаква реакция, която би могла да го разруши, и този факт придаваше на непретенциозното сиво творение на древните умове спокойствие, дори величие, които даже при наличието на лишна любознателност обикновено не усещаш при срещите с църковните му или войскови събратя. Тук Средновековието и Съвременността бяха намерили допирна точка. Прозорците със заострени сводове, проядените от времето каменни куполи и арки, посоката на главните трегери, матираните, старателно обработени кестенови греди и мертеци не внушаваха мисълта за отмряло фортификационно изкуство, нито за отживял времето си религиозен култ. Укрепването и спасението на плътта посредством хлеб насущний все още са наука, култ, стремеж.

Днес огромните странични врати бяха широко разтворени към слънцето и благодатната му светлина падаше върху дървения харман в средата на хамбара, където работеха стригачите. Дебелата дъбова настилка, потъмняла от времето и излъскана от бухалките на множество поколения труженици, беше необикновено гладка, с великолепен богат оттенък, като паркета на парадна зала в някой замък от елизабетинската епоха. Стригачите работеха коленичили, а слънчевите лъчи падаха косо върху избелелите им ризи, загорелите ръце и проблясващите ножици, които при всяко движение хвърляха отблясъци, достатъчни да ослепят човек с по-слабо зрение. Под ножиците лежеше задъханата пленница-овца. Колкото повече нейната уплаха нарастваше и преминаваше в ужас, дишането й се учестяваше, а тя неуловимо тръпнеше като омарата навън.

Тази картина от наши дни в рамка отпреди четиристотин години не създаваше впечатление за рязък контраст между древност и съвремие, който неволно би могъл да бъде внушен от такова разстояние във времето.

В сравнение с градовете Уедърбъри си оставаше непроменено. Това, което гражданинът смята за „тогава“, за селянина означава „сега“. За Лондон двадесет-тридесет отминали години е „едно време“, за Париж годините са десет или пет; в Уедърбъри шестдесет или осемдесет години не променят почти нищо. За петдесет години само леко се изменя кройката на ботушите или съвсем незначително — бродерията на работните блузи. Десет поколения не успяват да променят изговора дори на една-единствена фраза. В тези затънтени Уесекски места древните времена — според минаващите оттук делови хора — биват наричани просто стари, старите времена тук са настояще, а настоящето за тукашните хора е бъдеще.

И тъй, хамбарът и стригачите бяха в пълна хармония.

Просторните странични крила на сградата, които в църквата съответстват на нартиката и олтара, бяха отделени с плетове и зад тях бяха стълпени овце. В единия ъгъл, между преградата и стената имаше малка клетка, където по всяко време очакваха три-четири готови овце, които стригачите вземаха, без да губят време и да се откъсват от работата си. По-навътре, в сумрака, се очертаваха потъналите в светлокафявата сянка фигури на трите жени — Мериан Мъни, Темперанс и Соубърнес Милър, които усукваха въжета от вълна и връзваха с тях остриганите руна. Как да е им помагаше старият пивовар, който след завършването на пивоварния сезон (от октомври до април), предлагаше услугите си по околните ферми.

Батшеба внимателно наблюдаваше отстрани както стригачите по невнимание да не наранят животните, така и ножиците да минават съвсем ниско. Габриел, когото нейният бляскащ поглед привличаше, както светлината пеперудата, шареше насам-натам и се връщаше отново при нея; той не беше постоянно зает със стригането, а само от време на време помагаше на другите и вадеше от клетката овце за стригане. Сега той загребваше от бъчвата в ъгъла сайдер и поднасяше на работниците пълна халба заедно с филии хляб и парчета сирене.