Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Овцефермата на Габриел беше финансирана от един търговец — спечелен от надеждната му външност и характер, — който получаваше процент от приходите на фермата до пълното изплащане на аванса. Оук пресметна, че стойността на оцелелите животни, инвентара и имуществото му ще стигне само да изплати дълговете си и да остане свободен човек с един кат дрехи на гърба.

Минаха два месеца. Беше Сретение господне, когато по отколешен обичай в Кастърбридж се провеждаше ежегодният панаир — фермерите наемаха работници.

В единия край на улицата се бяха струпали двеста-триста здрави и весели мъже — хора, за които тежкият труд е само привично преодоляване на земното притегляне, а висшето блаженство настъпва, когато то не е в сила. Сред тях конярите и коларите се отличаваха по ремъците от камшик, увити около шапките им; майсторите на сламени покриви украсяваха шапките си с въженца от слама; овчарите държаха геги — и по този начин веднага се разбираше кой каква работа търси.

Сред тълпата се разхождаше един атлетичен млад мъж, който се отличаваше от другите — може да се каже, превъзходството му над тях бе толкова ясно изразено, че стоящите наблизо загорели селяни се обръщаха към него с подчертано уважение, като с фермер, и го наричаха „сър“. Отговорът беше неизменен:

— Искам да се главя за управител на имение. Някой да търси управител?

Сега Габриел беше по-блед. Погледът му бе станал по-замислен, изражението на лицето му — тъжно. Той бе преминал през страданията, които му дадоха повече, отколкото бяха отнели. От скромните висини на своето пастирско процъфтяване той бе паднал в бездната на най-унизителната нищета, но бе придобил едно непознато преди непоклатимо спокойствие и безразличие към собствената участ, което прави някои хора подлеци, а други извисява. И така, унижението го направи по-благороден и превърна загубата в печалба.

Същия ден сутринта разквартируваният тук кавалерийски полк напускаше града и един сержант с взвода си обикаляше улиците да набира войници. Денят преваляше, но никой не бе наел Габриел и той почти съжаляваше, че не се е присъединил към кавалеристите, да служи на родината си. Омръзна му да стои на пазарището и тъй като му се удаваше всичко, той реши да търси някаква друга работа.

Изглеждаше, че всички фермери търсят овчари. А това беше специалност на Габриел. Той хлътна в една странична улица, а оттам в друга, още по-затънтена и влезе в ковачницата.

— За колко време ще можете да ми изковете кука за овчарска гега?

— За двадесет минути.

— Колко ще ми струва?

— Два шилинга.

Той седна на пейката, докато ковачът изкова куката и добави безплатно дръжка.

После отиде в магазина за дрехи, който имаше многобройна клиентела селяни. Тъй като за гегата беше дал почти всичките си пари, Габриел опита и наистина успя да смени палтото си за платнена пастирска блуза.

След приключването на сделката той отново забърза към центъра на града и застана на тротоара с гега в ръка.

Оук се бе превърнал в пастир, но сега като че ли започнаха да се търсят само управители. Все пак двама-трима фермери го забелязаха и се приближиха. Последвалите разговори бяха почти еднакви:

— Откъде си?

— От Норкомб.

— Доста далеч.

— Петнадесет мили.

— В чия ферма си работил?

— В моята.

Този отговор неизменно действаше като слух за холера. Любопитният фермер се отдръпваше, поклащайки със съмнение глава. Габриел, подобно на своето младо куче, беше прекалено добър, за да могат да му се доверят, а и той не се натрапваше.

По-сигурно е човек да е готов да приеме всякакво предложение, отколкото да си състави добър план и да чака възможност да го осъществи. Сега Габриел съжаляваше, че се бе обявил за пастир, но вече търсеше каквато и да е работа. Свечеряваше се. Около житната борса някои веселяци вече си подсвиркваха и пееха. Ръката на Габриел, която доста време бе седяла неподвижна в джоба на пастирската блуза, напипа пъхнатата там флейта. Ето една възможност да прояви мъдростта, придобита на такава скъпа цена.

Той извади флейтата и започна да свири „Панаирджийският мошеник“ така весело, сякаш в живота му не беше имало нито един тъжен момент. Оук надуваше сладко-сладко флейтата и добре познатата мелодия развесели сърцето му, а също и струпалите се наоколо зяпачи. Той продължи да свири с увлечение и за половин час спечели в пенсове сума, която за един мизерстващ човек представляваше цяло състояние.