Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Той скочи от леглото, облече се, притича през уличката и се изкачи в мъгливото утро по хълма. Овцете-майки нощуваха отделно от тези, които щяха да се агнят — а последните бяха двеста в стадото на Габриел. Тези двеста овце като че ли бяха изчезнали. Петдесетте овце с техните отбити агнета стояха във вътрешния край на кошарата, тъй както ги беше оставил, но другите, основната част от стадото, сякаш бяха потънали вдън земя. Габриел извика с все сила:

— Охо! Охо! Охо!

Тишина. Той отиде до плета и видя, че на едно място е разкъсан и повален. Там се виждаха следи от копита. Озадачаваше го това, че овцете са излезли от кошарата през зимната нощ, но той веднага си го обясни с охотата им за бръшлян (изобилен в буковата горичка) и прекрачи навън през дупката в плета. В горичката ги нямаше. Той извика отново: долините и най-далечните хълмове отекнаха в ехо, както някога, когато аргонавтите призовавали загубилия се на мизийския бряг Хилас 11 11 Хилас — в гръцката митология син на царя на дриопите Тейодамант и нимфата Менодика. Любимец, оръженосец и спътник на Херакъл в похода на аргонавтите. Когато корабът „Арго“ спрял на остров Киос, Хилас се отправил за вода, но пленени от красотата му, нимфите на извора похитили юношата (вариант, той се удавил). Херакъл и другите аргонавти дълго и напразно викали името му. , но нямаше никакви овце. Прекоси дърветата и мина по билото на хълма. На далечния край на хребета, където сближаващите се огради стигаха почти до ръба на варовиковата яма, той видя по-младото куче, вдигнало глава към небето — тъмно и неподвижно, като Наполеон на остров Света Елена.

Ужасно предчувствие прониза Оук. Прималял, той бавно се приближи: в дъсчената преграда зееше дупка, а наоколо се виждаха много следи от копита. Кучето пристъпи и облиза ръката му. С това то даваше да се разбере, че очаква специална награда за отлично извършената работа. Оук погледна в ямата. Мъртвите и умиращи животни лежаха на дъното — купчина от двеста обезобразени трупа, а тъй като това бяха суягни овце, излизаха не двеста, а поне четиристотин.

Оук беше рядко милостив човек: в действителност благородството му често осуетяваше повечето негови стратегически замисли, защото веднага щом предприемеше нещо, добрината надделяваше и всичките му хитроумни планове пропадаха. Той често се огорчаваше от това, че на неговото стадо от рождение е писано да завърши като овче месо и настъпва ден, когато всеки овчар се превръща в истински предател на беззащитното си стадо. И сега първото му чувство беше жал за безвременната смърт на кротките овчици и техните неродени агнета.

После се сети за още нещо. Овцете не бяха застраховани. Всичките му спестявания, събрани с толкова лишения и труд, бяха унищожени с един удар, а надеждите му да стане независим фермер бяха разбити — може би завинаги. С колко усилия, упорство и прилежание, с колко тежки изпитания през последните десет години бе заплатил Габриел постигнатото! Изглежда, вече не му оставаше никаква надежда. Той се облегна на преградата и закри лицето си с ръце.

Обаче вцепенението обикновено не продължава дълго и фермерът Оук се отърси от своето. Забележителното и характерното за него беше, че първото, което каза, бяха думи на благодарност:

— Благодаря на бога, че не съм женен. Как би живяла тя в нищетата, която ме очаква!

Оук вдигна глава и докато размишляваше какво може да се направи, спокойно се огледа. В далечния край на ямата имаше кръгло езерце, а над него висеше тънкият сърп на месеца, който щеше да стои там само още няколко дни — отляво го настигаше Зорницата. Езерцето проблясваше неясно като мъртвешко око. С пробуждането на земята задуха ветрец, който разлюля и удължи отражението на месеца, без да го накъса, и превърна образа на светилото във фосфоресцираща ивица върху водата. Оук запомни всичко това.

Изглежда, бедното младо куче е било под впечатлението, че службата му е да тича след овцете и следователно колкото повече ги гони, толкова по-добре. След като се е навечеряло с умрялото агне, което сигурно му е придало допълнителна сила и смелост, то е събрало всичките овце в ъгъла и ги е подгонило към оградата. Изплашените животни са разкъсали плета и излезли на горното пасбище. Кучето ги е погнало нагоре по склона и ги е докарало до края на заграждението, където те се струпали накуп; изгнилите дъски на преградата не са издържали и цялото стадо е рухнало в ямата.

Синът на Джордж бе свършил работата си твърде старателно; господарят му отчете, че кучето е прекалено изпълнителен помощник, за да остане живо, и същия ден по пладне го изведе и застреля — още един пример за трагичната съдба, толкова често съпътстваща кучетата и някои други философи, които следват разсъжденията си до логичен край и опитват да се придържат напълно последователно към принципите си в един свят, където господства компромисът.