Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Като поразпита хората, той разбра, че на другия ден в Шотсфорд също има панаир за наемане на работници.

— Далеч ли е Шотсфорд?

— На десет мили от Уедърбъри.

Уедърбъри! Където беше заминала Батшеба преди два месеца. Това беше съвсем неочаквано.

— Далеч ли е Уедърбъри?

— На пет-шест мили.

Батшеба сигурно отдавна не беше там, но Шотсфорд не бе далеч от Уедърбъри и той реши да опита късмета си, защото това място бе свързано с нещо важно за него. Още повече, ако се вярваше на мълвата, по-смели, по̀ късметлии, по-буйни и по-весели хора от уедърбърци нямаше в цялото графство. Оук прецени, че ще бъде по-добре да преспи в Уедърбъри тази нощ и веднага пое по пътя, за който му казаха, че води право към въпросното село.

Пътят минаваше през лъки, пресичани от ручейчета, гладки в средата и накъдрени край бреговете; а там, където поточетата бяха по-бързи, бели пенливи петна ошарваха повърхността им, поклащаха се невъзмутимо и спокойно се плъзгаха по водата. По височинките мъртвите сухи листа се търкаляха едно през друго и пак се надигаха, подхванати от вятъра, а птичетата шумоляха с пера, чирикаха и се настаняваха по-удобно за през нощта. Когато Оук минаваше покрай тях, те затихваха, но ако спреше да ги погледне — отлитаха. Чуваше се дрезгавото токуване на фазаните самци и хриптящото писукане на женските.

След три-четири мили всичко наоколо се покри с гъста тъмна мъгла. Когато се спусна от Ялбърския хълм, едва-едва различи пред себе си една покрита каруца, изтеглена встрани от пътя под голямо надвиснало дърво.

Отблизо можа да види, че в каруцата не са впрегнати коне, а наоколо няма жива душа. Явно тя беше изтеглена там за през нощта, защото освен наръча сено, на дъното й нямаше нищо друго. Габриел седна на теглича да размисли. Пресметна, че е изминал повече от половината път и тъй като беше на крака още от разсъмване, реши да легне в сеното, а не да продължава до Уедърбъри, където сигурно щеше да се наложи да плаща за подслон.

След като изяде последния резен хляб с шунка и пийна от бутилката със сайдер, която предвидливо беше взел със себе си, той се покачи в празната каруца. Разстла половината сено за легло, доколкото можа, придърпа другата половина върху себе си за завивка и се покри съвсем, чувствайки се напълно удобно, както винаги. Разбира се, на човек като Оук, склонен много повече от другите да се задълбочава, в сегашното положение му бе трудно да пропъди тъжните мисли. И тъй, припомняйки си отново своите любовни и пастирски неволи, той заспа; нали знаем, че овчарите, както и моряците, са надарени с удивителната способност да призовават бога на съня, вместо да го очакват, докато благоволи да слезе.

Колко беше спал не знаеше, но изведнъж почувства, че каруцата се движи, и то много бързо за превозно средство без ресори. Беше се събудил с неприятното усещане за барабанни удари в слепоочията, защото главата му потропваше по дъното като палка на литавра. От предната част на каруцата се чуха гласове. В пълно недоумение (което у някой преуспяващ човек навярно би преминало в уплаха; но нали знаем, че няма по-добро лекарство против страха от нещастието) той надникна внимателно през сеното и видя само звезди. Голямата мечка бе разположена под прав ъгъл с Полярната звезда и Габриел заключи, че сигурно е около девет часът — значи беше спал два часа. Това малко астрономическо изчисление бе направено без никакво усилие и той го извърши, докато надничаше безшумно да види в чии ръце се намира.

Отпред се очертаваха фигурите на двама души, седнали с провесени крака на капрата. Единият от тях държеше поводите. Габриел веднага се досети, че това е стопанинът на каруцата. И тези двамата като него идваха от панаира в Кастърбридж.

Разговорът продължаваше:

— Както и да е — да си говорим за външното, добра е. Но това е само отгоре, а инак, отвътре, тия кокони са горди като сатаната.

— Сигурно е такава, Били Смолбъри, сигурно е такава. — Тези думи бяха казани със силно треперлив глас, който най-вероятно си беше такъв по природа, но това негово свойство се усилваше от разтърсването и подрусването на каруцата, чието действие се отразяваше на ларинкса на говорещия. А говореше този, който държеше поводите.

— Много горделива женска, така казват хората.

— Не думай! Щом е тъй, няма да мога да я погледна в лицето. Ей богу, всеки друг, но само не и аз — ха, ха, ха! Нали съм си свит!

— Да, много се големее. Вечер, казват, преди да си легне, трябвало й огледало — хубаво да си нагласи бонето.