Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— И дори не е женена! Докъде стигна тоя свят!

— Свирела на пиану, викат. Толко’ хубаво свирела, че и псалмите ставали задявки!

— Не думай! Значи ни е провървяло. Вече се усещам нов човек. А като как плаща?

— Това не знам, мистър Пуъграс.

Докато слушаше разговора, най-изненадващо за самия себе си Габриел предположи, че става дума за Батшеба. Тази догадка сигурно беше неоснователна, защото каруцата отиваше към Уедърбъри, но може би щеше да продължи и по-нататък. Жената, която споменаваха, явно беше господарка на някакво имение. Изглежда, Уедърбъри беше близо и за да не тревожи напразно хората, Габриел скочи незабелязано.

Насочи се към един отвор в плета и когато се приближи, видя, че това е врата. Седна на нея и се размисли — дали да спи в селото, или да намери още по-евтин подслон в някоя копа сено. Скърцането и потракването на каруцата заглъхнаха. Вече смяташе да продължи, когато забеляза отляво, на около половин миля, някаква необичайна светлина. Оук се вгледа по-внимателно, а блясъкът се усили. Нещо гореше.

Габриел се покатери пак на портата, скочи от другата страна в изорана нива и се запъти право към огъня. Докато вървеше натам, пламъкът се усили двойно и освети съвсем ясно очертанията на стоги. Гореше харманът. Огряно от меките оранжево-червени отблясъци, умореното му лице заблестя, по гамашите и блузата му затанцуваха трънести сенки — огънят го осветяваше през един плет — и куката на гегата му проблесна като сребърна. Той се приближи до граничния стобор и спря да си поеме дъх. Изглежда, на гумното нямаше никого.

Огънят идваше от една продълговата копа слама, която беше изгоряла почти цялата и всички опити за спасяването й бяха безсмислени. Копа слама гори по иначе от къща. Кога духа вятър, той вкарва пламъка навътре и обхванатата от него част от копата просто изчезва, стопява се като захар, и не се вижда посоката на огъня. Обаче ако кладната със сено или стогът е напластен добре и огънят започне отвън, те ще устоят на пламъка дълго време.

Но тази кладна беше напластена лошо и пламъците навлизаха в нея с ужасна бързина. Тя припламваше откъм вятъра ту по-силно, ту по-слабо, като огънче на пура. Един наръч слама се изтърколи надолу със съсък; пламъците се удължиха и заизвиваха с глухо бучене, но без пукот. Обратно към кладната полетяха кълба дим като отминаващи облаци, а зад тях просветваха скрити огнища и оцветяваха в равномерно златисто полупрозрачния пласт пушек. Пълзящата алена жар поглъщаше отделни стиски слама, сякаш бяха кълба червени червеи. Над тях проблясваха въображаеми огнени лица с провесени езици, облещени ослепителни очи и раззинати чудовищни гърла, от които на тласъци изхвърчаха рояци искри като птици от гнездо.

Оук изведнъж осъзна, че положението е много по-сериозно, отколкото бе сметнал първоначално и престана да бъде безучастен наблюдател. Вятърът издуха завесата от дим и пред очите му се показа един стог житни снопи в опасно съседство с изгарящата сламена копа, а зад него още няколко, което в същност представляваше цялата реколта на фермата; значи това съвсем не беше една усамотена кладна слама, както той смяташе първоначално.

Габриел прескочи стобора и видя, че не е сам. Първият човек, с когото се сблъска, сновеше насам-натам като обезумял, сякаш мислите му тичаха на няколко ярда пред тялото, което те не можеха да теглят достатъчно бързо.

— Пожар, хора-а-а! Пожар! Огънят е добър господар и лош слуга!… Тоест лош слуга и добър господар! Хей, Марк Кларк, ела тук! И ти, Били Смолбъри. Хей, Мериън Мъни, Джан Коган, Метю! Насам! Насам!

Зад викащия мъж се появиха други фигури и сред пушека Габриел видя, че съвсем не е сам, а в голяма компания — многобройни сенки подскачаха весело нагоре-надолу, следвайки танца на пламъците, а съвсем не движенията на хората. Сборището — тези хора принадлежаха към обществената категория, която изразява своите мисли посредством чувства, а чувствата си под формата на суматоха — се захвана за работа в удивителен безпорядък.

— Спрете течението на въздуха под пшеничния стог! — извика Габриел на суетящите се около него хора. Снопите бяха наредени върху каменни подложки и жълтите езици на пламъка от горящата слама игриво се провираха между тях. Ако огънят стигне под този стог, всичко ще бъде загубено.

— Дайте брезент! Бързо! — заповяда Габриел.

Донесоха покривало и го провесиха като завеса между горящата кладна и житния стог. Пламъците изведнъж спряха да навлизат под стога и се устремиха право нагоре.