Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Добре тогава — решително изрече Оук с тон на човек, който смята да търси утешение изключително в Еклезиаста. — Няма да ви моля повече.

До Габриел стигнаха слуховете, че Батшеба Евърдийн е заминала от тези места. Известието оказа върху него въздействие, което сигурно би се сторило неочаквано на всеки, който не знае, че понякога колкото по-ожесточено се отричаме, толкова по-недействително е нашето отрицание.

Много са тези, които от личен опит знаят, че за разлика от влюбването, няма общоприет начин за разлюбване. Някои смятат, че бракът ще им спести неприятното преживяване, но в повечето случаи се заблуждават. Изчезването на Батшеба предоставяше на Оук щастливата възможност да се възползва от предложения от раздялата начин, който за хора с определена психическа нагласа понякога се оказва много ефикасен, а други — по-специално тези, чиито чувства са пуснали дълбоки невидими корени, макар и да изглеждат спокойни и уравновесени външно — вдъхновява към идеализиране на отсъстващия предмет на любовта. Оук принадлежеше към по-спокойната част от човешкия род и почувства само, че сега, когато Батшеба бе заминала, тайното му влечение към нея се разгаря още по-силно — това бе всичко.

Дружеските отношения с леля й бяха прекъснати още в зародиш от неудачното му сватосване и всичко, което Оук научи за Батшеба, стана по околни пътища. Казваха, че тя е заминала в село Уедърбъри, на двадесет мили оттук, но на гости или завинаги — той не можа да разбере.

— Габриел имаше две кучета. По-старото, Джордж, имаше розов нос с черно петно на върха и козина на бели и тъмносиви петна; но сивото от по-дългите кичури с годините беше опърлено от слънцето и изтрито от дъждовете и те постепенно бяха станали червено-кафяви, сякаш сините съставки на сивото бяха избелели като индигото от картините на Търнър. Първоначално това е било козина, но продължителният контакт с овцете, изглежда, я беше превърнал постепенно в груба вълна.

Бившият стопанин на кучето, много разпуснат човек с лошо поведение и отвратителен характер, го бе обучил по съответния начин и в резултат на това Джордж знаеше много по-добре от най-големия грубиян в околността степенуването на всички видове ругатни и псувни. Дългият опит бе научил Джордж тъй точно да определя разликата между подвикването „Тук“ и грубото „Ела тук, да опустееш дано!“, че хвърляйки се напред от своето място зад стадото при зова на стопанина, той безпогрешно набираше необходимата скорост, за да избегне силния удар на кривака. Беше старо, но умно куче, на което човек може да се довери.

По-младото куче, синът на Джордж, изглежда, приличаше много на майка си, защото между него и Джордж не се забелязваше никакво сходство. То се учеше да пази овцете, за да остане при стадото, когато баща му умре, но за сега имаше само елементарни познания — все още за него беше невъзможно да направи разликата между нещо, извършено просто добре и твърде добре. Толкова добросъвестно и въпреки това глупаво беше младото куче (то нямаше определено име и се отзоваваше с истинска готовност на всяко приветливо повикване), че ако го изпратиш да подбере стадото отзад, то с най-голямо удоволствие ще гони овцете през цялото графство, докато не го извикаш или старият Джордж не му покаже с примера си, че трябва да спре.

Но толкова за кучетата. От другата страна на Норкомбския хълм имаше яма, откъдето дълги години селяните вадеха варовик за нивите си. Два плета ограждаха ямата във формата на буквата V, но не се съединяваха напълно, а тесният отвор точно над края на ямата беше затворен от грубо скована тараба.

Една вечер, когато сметна, че в кошарата няма да има нужда от присъствието му, фермерът Оук се върна у дома и както обикновено извика кучетата, за да ги затвори в бараката до сутринта. Обади се само едното — Джордж. Другото го нямаше нито в къщата, нито на пътя, нито в градината. Габриел си спомни, че беше оставил двете кучета на хълма да ядат от едно умряло агне (храна, която им разрешаваше само в случаите, когато нямаше друга) и като реши, че младото куче още не се е нахранило, той влезе в къщата и си легна на леглото — нещо, което напоследък си позволяваше само в неделя.

Нощта беше тиха и влажна. Малко преди разсъмване го разбуди някаква странна промяна в долитащите до него привични звуци. За овчаря звънът на хлопатарите — също като цъкането на часовника за други хора — е постоянен шум. Той се забелязва само когато спира или намалява по някакъв особен начин и вече не е добре познатото подрънкване, което за свикналото ухо, колкото и да е далечен шумът, означава, че в кошарата всичко е наред. В дълбоката тишина на пробуждащото се утро звуците, които достигаха до Габриел, се отличаваха с необичайна чистота и стремителност. Такъв непривичен звън можеше да се получи поради две причини: когато овцете с хлопатари пасат много бързо, например при навлизането в ново пасище — той звучи на пресекулки; или когато стадото хуква да бяга — тогава звънът е непрекъснат и стремителен. Опитното ухо на Оук веднага позна, че шумът, който чу, идва от бързо бягащо стадо.