Карлос Сафон - Марина

Някаква фигура току-що бе влязла оттам. Както ми се стори, това бе дама, загърната с пелерина от черно кадифе. Качулка скриваше лицето й. Ръцете й, скръстени пред гърдите, бяха облечени в ръкавици в същия цвят като одеждите й. Пелерината стигаше до земята, тъй че нозете й не се виждаха. От мястото, където бяхме, изглеждаше така, сякаш тази безлика фигура се плъзгаше над земята, без да я докосва. По някаква причина ме побиха тръпки.

— Коя…? — прошепнах аз.

— Шшшт — прекъсна ме Марина.

Притаени зад колоните на наблюдателния си пункт, гледахме скришом дамата в черно. Тя се движеше между гробовете като привидение. Облечените в ръкавици пръсти държаха една червена роза. Цветето изглеждаше като прясна рана, издълбана с нож. Жената се приближи до една надгробна плоча точно под нашата наблюдателница и спря, обърната с гръб към нас. Едва тогава забелязах, че въпросната плоча, за разлика от всички останали, беше безименна. На нея се виждаше само някаква рисунка, гравирана в мрамора, един символ, който май изобразяваше насекомо — черна пеперуда с разтворени криле.

Дамата в черно постоя безмълвно пред гроба в продължение на почти пет минути. Накрая се наведе, положи червената роза върху плочата и бавно си отиде по същия начин, както се бе появила — като призрак.

Марина ми отправи тревожен поглед и се доближи до мен, за да ми прошепне нещо. Устните й докоснаха ухото ми и аз изпитах такова усещане, сякаш стоножка с огнени крачета затанцува самба по тила ми.

— Открих я случайно преди три месеца, когато дойдохме с Жерман да оставим цветя на леля му Реме… Идва тук в последната неделя на всеки месец в десет сутринта и полага на гроба една червена роза, същата като тази — обясни Марина. — Винаги е с тази пелерина, с ръкавици и качулка. Винаги идва сама. Лицето й все е скрито. Никога не разговаря с никого.

— Кой е погребан в този гроб?

Странният символ, издълбан в мрамора, бе събудил любопитството ми.

— Нямам представа. В гробищния регистър не фигурира никакво име…

— А коя е тази жена?

Марина се канеше да ми отговори, но тъкмо тогава черният силует мина през портика на гробището и изчезна. Тя ме хвана за ръката и се надигна припряно.

— Бързо! Ще я изгубим.

— Нима ще я последваме? — попитах аз.

— Е, нали искаше нещо да се случи? — рече тя отчасти съжалително, отчасти раздразнено, сякаш бях някой глупак.

Когато стигнахме до улица „Д-р Ру“, жената в черно се отдалечаваше към Бонанова. Отново заваля дъжд, въпреки че слънцето упорито отказваше да се скрие. Следвахме дамата през завеса от златни сълзи. Прекосихме Пасео де ла Бонанова и поехме нагоре към полите на планината, изпъстрени с господарски къщи и имения, които бяха видели и по-добри времена. Дамата навлезе в мрежата от пусти улици. Те бяха покрити с килим от окапали листа, които блестяха като люспите от захвърлената кожа на някаква огромна змия. Стигайки до един кръстопът, жената изведнъж се спря като жива статуя.

— Видяла ни е… — прошепнах аз и двамата с Марина се притаихме зад едно дърво, чийто дебел дънер бе набразден от издълбани надписи.

За миг се побоях, че дамата ще се обърне и ще ни открие, но не стана така. След малко тя сви вляво и изчезна. Марина и аз се спогледахме и възобновихме преследването си. Дирята ни отведе до една задънена уличка, прекъсната от открития участък на железницата на Сариа, която се изкачваше към Валвидрера и Сан Кугат. Спряхме се там. От дамата в черно нямаше и следа, въпреки че я бяхме видели да завива точно на това място. Над дърветата и покривите край нас се различаваха кулите на моя интернат в далечината.

— Сигурно си е влязла вкъщи — предположих аз. — Трябва да живее някъде тук…

— Не. Тези къщи са необитаеми. Никой не живее в тях.

Марина ми посочи фасадите, скрити зад огради и дувари. Два стари изоставени склада и една голяма къща, опожарена преди десетилетия — това бе единственото, което все още се крепеше. Дамата просто се бе изпарила току под носовете ни.

Влязохме в уличката. Къс небе се оглеждаше в една локва в нозете ни. Дъждовните капки размазваха нашето отражение. В края ма уличката една дървена врата се поклащаше от вятъра. Марина ме погледна безмълвно. Приближихме се предпазливо и аз излязох напред да хвърля един поглед. Вратата, поставена в дувар от червени тухли, водеше към вътрешен двор. Някогашната градина сега бе изцяло превзета от плевели. През гъстия буренак се провиждаше фасадата на някаква странна постройка, обрасла с бръшлян. Трябваха ми няколко секунди, за да проумея, че това всъщност бе стъклена оранжерия, монтирана върху скелета на стоманена конструкция. От вятъра растенията съскаха като дебнещ рояк пчели.