Карлос Сафон - Марина

— Жерман?

— Баща ми.

— А ти си?

— Неговата дъщеря.

— Имах предвид, как се казваш?

— Отлично зная какво си имал предвид — отвърна момичето.

Без повече приказки, тя се качи отново на колелото си и премина през вратата на желязната ограда. Преди да се изгуби в градината, се обърна за миг. В очите й се четеше гръмогласен присмех. Въздъхнах и я последвах. Посрещна ме един стар познат — котаракът, който ме изгледа с обичайното си пренебрежение. Прииска ми се да съм доберман.

Тръгнах през градината, ескортиран от животното. Преминах някак през тази джунгла, докато стигнах до фонтана с херувимите. Там беше подпрян велосипедът, а собственичката му тъкмо сваляше една торба от кошницата, монтирана отпред на кормилото. Миришеше на пресен хляб. Момичето извади шише с мляко от торбата и коленичи, за да напълни една купичка, оставена на земята. Животното се втурна към закуската си. Това явно бе всекидневен ритуал.

— Мислех, че котаракът ти яде единствено беззащитни птички — рекох.

— Само ги улавя. Не ги яде. Това е териториален въпрос — поясни ми тя, сякаш бях дете. — Всъщност той най-много обича мляко. Нали обичаш мляко, Кафка ?

Кафкианският котарак близна пръстите й в знак на съгласие. Девойката го погали по гърба с топла усмивка. Докато го милваше, мускулите на хълбока й се очертаха под гънките на роклята. Едва тогава тя вдигна поглед и ме улови, че я наблюдавам жадно.

— Ами ти? Закусвал ли си? — попита тя.

Поклатих глава.

— Значи сигурно си гладен. Глупаците винаги са гладни. Хайде, ела да хапнеш. Добре ще ти дойде първо да си сложиш нещо в стомаха, ако ще трябва да обясняваш на Жерман защо си задигнал часовника му.

Кухнята беше голямо помещение, разположено в задната част на къщата. Неочакваната ми закуска се състоеше от кроасани, които девойката бе донесла от сладкарница „Фош“ на площад Сариа. Поднесе ми и огромна чаша кафе с мляко и седна срещу мен, а аз лакомо се нахвърлих на това пиршество. Наблюдаваше ме така, сякаш бях някой изгладнял просяк, когото бе прибрала от улицата — със смесица от любопитство, съжаление и недоверие. Тя самата не хапна нито залък.

— И друг път съм те виждала да минаваш оттук — отбеляза тя, без да сваля очи от мен. — Ти и оня дребосък, който вечно изглежда уплашен. Следобед често минавате по задната улица, когато ви пуснат от интерната. Понякога вървиш сам и разсеяно си тананикаш нещо. Бас държа, че си прекарвате чудесно в оня зандан…

Тъкмо се канех да отговоря нещо остроумно, когато една огромна сянка се разля върху масата като мастилен облак. Моята любезна домакиня вдигна поглед и се усмихна. Аз замръзнах на място с уста, пълна с кроасан, а сърцето ми захлопа като кастанети.

— Имаме гостенин — обяви тя развеселена. — Татко, това е Оскар Драй, любител-крадец на часовници. Оскар, това е баща ми Жерман.

Преглътнах рязко и бавно се обърнах. Пред мен стърчеше фигура, която ми се видя извънредно висока. Мъжът носеше костюм от алпака с жилетка и малка вратовръзка. Дългата му бяла коса, старателно вчесана назад, падаше по раменете му. Посивели мустаци красяха лицето с резки черти, сред което се открояваха две тъмни, печални очи. Ала най-характерното нещо у него бяха ръцете му. Бели ръце на ангел с безкрайно дълги, изящни пръсти. С една дума — Жерман.

— Не съм крадец, господине… — нервно подхванах аз. — Мога да обясня всичко. Ако дръзнах да проникна в имота ви, то бе само защото мислех, че никой не живее тук. А когато вече бях вътре, не знам какво ме прихвана, дали защото чух онази музика или не, но във всеки случай влязох и видях часовника. Кълна се, че нямах намерение да го взимам с мен, но се изплаших и когато си дадох сметка, че все още го държа, вече бях далече от тук. Тоест, не знам дали се изразявам добре…

Момичето се усмихваше язвително. Очите на Жерман, тъмни и непроницаеми, се спряха върху моите. Бръкнах в джоба си и му подадох часовника, като очаквах, че мъжът всеки миг ще се разкрещи с цяло гърло и ще ме заплаши с полицията, цивилната гвардия 4 4 Испански полицейски корпус с военни и цивилни функции. и съда за непълнолетни престъпници.

— Вярвам ви — отвърна той приветливо, като взе часовника и седна на масата при нас.

Говореше тихо, гласът му едва се чуваше. Дъщеря му поднесе и на него чиния с два кроасана и чаша кафе с мляко. Докато му сервираше, тя го целуна по челото, а Жерман я прегърна. Гледах ги срещу светлината, която се процеждаше през прозорците. Лицето на Жерман, което си бях представял свирепо като на людоед, се оказа деликатно, почти болнаво. Той беше висок и изключително слаб. Усмихваше ми се вежливо, докато вдигаше чашата към устните си, и за миг долових как между бащата и дъщерята се носеше един поток от обич и привързаност, които отиваха отвъд думите и жестовете. Една връзка, изтъкана от мълчание и погледи, ги свързваше сред сенките на този дом, в края на забравената улица, където те се грижеха един за друг, далече от света.