Карлос Сафон - Марина

Аз прекарвах дните си, сънувайки наяве в учебните зали на този огромен замък, докато чаках чудото, което се случваше всеки ден в пет и двайсет следобед. В този вълшебен час слънцето обагряше в течно злато високите прозорци. Звънецът известяваше края на занятията и ние, учениците, разполагахме с почти три свободни часа преди вечерята в голямата столова. Предполагаше се, че през това време трябва да се отдаваме на учение и духовно съзерцание. Не помня да съм посвещавал на някоя от тези благородни задачи дори един-единствен ден през целия период, който прекарах там.

Това бяха любимите ми мигове. Изплъзвайки се от надзора на портиера, аз се впусках да изследвам града. Привикнах да се връщам в интерната тъкмо навреме за вечеря, но преди това обикалях из стари улици и булеварди, докато край мен се спускаше здрач. Тези дълги разходки ме изпълваха с чувство на опияняваща свобода. Въображението ми се рееше над сградите, устремено към небесата. За два-три часа улиците на Барселона, интернатът и унилата ми стая на четвъртия етаж изчезваха като дим. За два-три часа, само с няколко монети в джоба, бях най-щастливият човек на света.

Понякога пътят ми ме отвеждаше към онова, което тогава се наричаше пустошта на Сариа — просто една рехава горичка, изникнала в ничия земя. Повечето от старинните господарски къщи, красели на времето северната част на Пасео де ла Бонанова, сега все още се крепяха, макар и да бяха доста порутени. Улиците, които ограждаха интерната, очертаваха един призрачен град. Стени, покрити с бръшлян, препречваха достъпа до подивели градини, в които се издигаха внушителни резиденции. Дворци, превзети от буренака и немарата — в тях споменът сякаш се стелеше като упорита мъгла. Много от тези големи запуснати къщи чакаха да бъдат съборени, а голяма част през годините бяха оплячкосани от мародери. Въпреки това някои от тях все още имаха обитатели.

Тези хора бяха забравени издънки на разорени родове. Техните имена бяха заемали цяла страница в „Ла Вангуардия“ по времето, когато трамваите все още будели подозрението, с което винаги се посрещат модерните изобретения. Заложници на своето отмиращо минало, те отказваха да изоставят корабите си на произвола. Бояха се, че ако дръзнат да пристъпят отвъд пределите на унилите си имения, телата им ще се разпаднат на прах и пепел под поривите на вятъра. Тези затворници крееха под светлината на свещниците. Понякога, когато минавах забързано пред ръждясалите огради, като че ли усещах недоверчиви погледи, отправени към мен през избелелите капаци на прозорците.

Една привечер в края на септември 1979 г. реших да поема напосоки по една такава улица с имения в модернистичен стил, която по-рано не бе привлякла вниманието ми. Улицата описваше извивка, която свършваше пред ограда, твърде подобна на много други. Отвъд оградата се простираха останките от стара градина, белязана от десетилетия на забрава. Сред растителността съгледах силуета на двуетажно жилище. Мрачната фасада се издигаше зад фонтан със скулптури, които времето бе облякло с мъх.

Вече се здрачаваше и това кътче ми се видя донякъде зловещо. Цареше гробна тишина и само лекият ветрец ми шепнеше предупреждение без думи. Явно бях попаднал в една от „мъртвите“ зони на квартала. Стори ми се, че ще е най-добре да се завъртя на пета и да се върна в интерната. Тъкмо водех вътрешна борба, раздвоен между здравия разум и болезненото очарование на това забравено място, когато забелязах в мрака две пламтящо жълти очи, забити в мен като кинжали. Преглътнах с мъка.

Сивата кадифена козина на един неподвижно застинал котарак се очертаваше пред оградата на къщата. В устата му агонизираше врабец, а на шията му висеше посребрено звънче. Животното ме огледа внимателно в продължение на няколко секунди. Подир миг се обърна кръгом и се плъзна между пръчките на металната ограда. Видях го как се стопи в простора на този прокълнат рай, изпращайки врабчето в последния му път.

Гледката на надменното и дръзко зверче ме заплени. Съдейки по лъскавата му козина и звънчето, предположих, че си има стопанин. Може би онази сграда подслоняваше нещо повече от призраците на една останала в миналото Барселона. Приближих се и се хванах за пръчките на входната врата. Металът беше студен. Последният светлик на отминаващия ден озари дирята, която капките кръв от врабчето бяха оставили из подобната на джунгла градина. Алени перли, които чертаеха път в лабиринта. Преглътнах пак или по-точно, опитах се да преглътна. Устата ми бе пресъхнала. Пулсът ми туптеше силно в слепоочията, сякаш сърцето ми знаеше нещо, все още неизвестно за мен. В този миг почувствах, че вратата поддава под тежестта ми и осъзнах, че е отворена.