Карлос Сафон: Сянката на вятъра

Още си спомням онова ранно утро, когато баща ми ме заведе за пръв път в Гробището на забравените книги. Ронеха се първите дни от лятото на 1945, а ние вървяхме по улиците на една захлупена от пепелявото небе Барселона, под трептящите слънчеви лъчи, които се лееха по Рамбла 1 1 Ла Рамбла (или Лас Рамблас (исп.), Лес Рамблес (кат.)) — емблематична оживена улица в централна Барселона, която свързва Пласа де Каталуня с паметника на Христофор Колумб при Порт Вел. Официално тя представлява серия по-къси улици, оттук и мн.ч. Лас Рамблас. — Бел.прев. де Санта Моника като гирлянда от разтопена мед.

— Даниел, днес ще видиш нещо, за което не бива да разказваш на никого — предупреди ме баща ми. — Даже и на твоя приятел Томас. На никого.

— Даже и на мама ли? — промълвих полугласно.

Баща ми въздъхна, скрит зад онази тъжна усмивка, която го преследваше в живота като сянка.

— На мама може, разбира се — унило отвърна той. — С нея нямаме тайни. С нея можеш всичко да споделяш.

Малко след гражданската война един взрив от холера бе отнесъл майка ми. Погребахме я в Монжуик 2 2 Монжуик — широко възвишение (212 м) на югоизток от центъра на Барселона. През XVII в. там е построена крепост, запазила се и до наши дни; често служела като затвор, особено за политически затворници. През XIX в. на Монжуик е разположено и голямото гробище на града. — Бел.прев. в деня, в който навърших четири години. Спомням си само, че тогава цял ден и цяла нощ валя, и когато попитах баща ми дали небето плаче, не му достигна глас да ми отговори. Шест години по-късно отсъствието на майка ми за мен все още бе мираж, крещящо мълчание, което не се бях научил да усмирявам с думи. С баща ми живеехме в малко жилище на улица „Санта Ана“, близо до площада с църквата. Домът ни се намираше точно над специализираната книжарница за антикварни книги и издания за букинисти, наследена от дядо ми — вълшебен базар, който някой ден щеше да премине в моите ръце, както се надяваше баща ми. Растях сред книгите, срещах невидими приятели по страниците, които се разсипваха на прах и чиято миризма още усещам по ръцете си. От дете свикнах да заспивам, разказвайки на майка ми в полумрака на стаята си дневните си преживелици: какво ми се е случило в училище, какво съм научил през тоя ден… Не можех да чуя гласа й или да усетя докосването й, ала нейната светлина и топлина сгряваха всяко кътче на къщата и аз, с доверчивостта на онези, които все още броят годините си на пръстите на ръцете, вярвах, че ако затворя очи и й говоря, тя ще ме чуе оттам, където се намира. Баща ми понякога ме слушаше от столовата и плачеше скришом.

Спомням си, че в онова ранно юнско утро се събудих с викове. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, сякаш душата искаше да си пробие път и да се втурне по стълбите нагоре. Баща ми дотича изплашен в стаята ми и ме взе в обятията си, като се мъчеше да ме успокои.

— Не мога да си спомня лицето й. Не мога да си спомня лицето на мама — мълвях аз, останал без дъх.

Баща ми ме прегърна с всички сили.

— Не се тревожи, Даниел. Аз ще си спомням и за двама ни.

Гледахме се в здрача, търсейки несъществуващи думи. Тогава за пръв път си дадох сметка, че баща ми остарява и че очите му, замъглени очи, пълни със загуба, винаги гледат назад. Той се надигна и дръпна завесите, за да пусне в стаята хладната светлина на зората.

— Хайде, облечи се, Даниел. Искам да ти покажа нещо — рече.

— Сега? В пет часа сутринта?

— Има някои неща, които могат да се видят само в сумрак — подхвърли баща ми със загадъчна усмивка, която навярно беше заимствал от някоя творба на Александър Дюма.

Улиците още чезнеха сред влажните нощни мъгли, когато излязохме през портала. Фенерите на Лас Рамблас рисуваха алея от пара, намигайки на онзи час, в който градът се раздвижва и захвърля своите акварелни одежди. Щом стигнахме до улица „Арко дел Театро“, поехме към квартала Равал под нейната аркада; над нас се издигаше свод от гъста синя мъгла. Следвах баща си по този тесен път — по-скоро белег, отколкото улица, — докато отблясъците от Лас Рамблас се стопиха зад гърбовете ни. Сиянието на зората се процеждаше от балконите и корнизите като полегати ивици светлина, които не успяваха да одраскат земята. Накрая баща ми спря пред масивна дървена резбована врата, почерняла от времето и влагата. Пред нас се издигаше нещо, което ми се видя като изоставения труп на дворец или музей, пълен с отгласи и сенки.