Карлос Сафон: Сянката на вятъра

— Даниел, днес ще видиш нещо, за което не бива да разказваш на никого. Даже и на твоя приятел Томас. На никого.

Един дребен човечец с черти на граблива птица и посребрени коси ни отвори вратата. Непроницаемият му орлов поглед се впи в мен.

— Добър ден, Исаак. Това е синът ми Даниел — обяви баща ми. — Скоро ще навърши единайсет и някой ден ще поеме дюкяна. Вече е достатъчно голям, за да познава това място.

Въпросният Исаак с леко кимване ни покани да влезем. Синкав здрач обгръщаше всичко, едва загатвайки очертанията на мраморно стълбище и на галерия с фрески, населени с ангели и приказни създания. Поехме след пазителя по този дворцов коридор и стигнахме до голяма кръгла зала, където истинска базилика от сенки лежеше под един купол, изпъстрен със снопове светлина, падащи от висините. Лабиринт от коридори и рафтове, препълнени с книги, се издигаше от основата към върха, очертавайки същински кошер, изваян от тунели, стълбища, платформи и мостове, които загатваха една исполинска библиотека с невъзможна геометрия. Зинал от изумление, погледнах към баща си. Той ми намигна с усмивка.

— Даниел, добре дошъл в Гробището на забравените книги.

Съзрях десетина души, които крачеха безредно по коридорите и платформите на библиотеката. Някои се извърнаха да ни поздравят отдалече и аз познах лицата на различни колеги на баща ми от съюза на антикварните книжари. В моите очи на десетгодишно дете тези хора изглеждаха като тайно братство от алхимици, които крояха някакъв заговор срещу света. Баща ми коленичи до мен и, задържайки погледа ми, заговори с онзи лековат глас, с който се дават обещанията и признанията.

— Това място, Даниел, е една загадка, едно светилище. Всяка книга, всеки том, който виждаш тук, има душа. Душата на онзи, който го е писал, и душата на читателите, които са го изживели и сънували. Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, всеки път, щом някой плъзне поглед по страниците й, неговият дух израства и укрепва. Още преди много години, когато моят баща ме доведе тук за пръв път, това място вече беше старо. Старо колкото самия град, навярно. Никой не знае със сигурност откога съществувало или кои са неговите създатели. Ще ти кажа същото, което баща ми каза на мен. Когато някоя библиотека изчезне, когато някоя книжарница затвори дверите си, когато някоя книга потъне в забрава ние, пазителите, които познаваме това място, имаме грижата те да пристигнат тук. Тук книгите, които никой вече не си спомня, книгите, изгубили се във времето, живеят вечно — в очакване на онзи ден, когато ще попаднат в ръцете на нов читател, на нов дух. В дюкяна ги продаваме и купуваме, но в действителност те нямат собственик. Всяка книга, която виждаш тук, е била най-добрият приятел на някого. Сега сме им останали само ние, Даниел. Смяташ ли, че ще можеш да запазиш тази тайна?

Погледът ми се изгуби в безкрая на това място, в омагьосаната му светлина. Кимнах и баща ми се усмихна.

— А знаеш ли кое е най-хубавото? — запита той.

Мълчаливо поклатих глава.

— Според обичая, когато някой посети това място за пръв път, трябва да си избере една книга — която си ще — и да я приеме, да се погрижи тя никога да не изчезне, завинаги да си остане жива. Това е много важно обещание, обещание за цял живот — обясни баща ми. — Сега е твой ред.

В продължение на близо половин час се разхождах сред тайните на онзи лабиринт, който миришеше на стара хартия, на прах и вълшебство. Плъзгах ръка по дългите редици с изложени книги, като се мъчех да направя своя избор. Внимателно проследявах сред поизтритите от времето заглавия думи на езици, които ми бяха познати, както и десетки други, които не бях в състояние да определя. Извървях цели коридори и спираловидни галерии, населени със стотици, хиляди томове, които сякаш знаеха повече неща за мен, отколкото аз за тях. Не след дълго ме връхлетя мисълта, че зад обложката на всяка от тези книги се разгръща необятна вселена за изследване, и че отвъд стените на това място хората пропиляват живота си във футболни вечери и радиосериали, доволни да виждат само докъдето се простира пъпната им връв, или може би мъничко по-надалече. Не зная дали поради тази мисъл, дали поради слепия случай или неговата изтънчена роднина, съдбата, ала тозчас разбрах, че вече съм избрал книгата, която щях да осиновя. Или може би трябваше да кажа — книгата, която щеше да осинови мен. Тя плахо се подаваше в самия край на един рафт, подвързана с виненочервена кожа и шепнеща името си с позлатени букви, пламнали на светлината, която обливаше купола отвисоко. Приближих се до нея и погалих думите с връхчетата на пръстите си, като прочетох мълчаливо: