Карлос Сафон: Принцът на мъглата

Скъпи читателю,

„Принцът на мъглата“ беше първият публикуван от мен роман, който отбеляза началото на писателската ми кариера през 1992 г. Читателите, запознати с по-късните ми произведения като „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“, може и да не знаят, че първите ми четири романа отначало бяха издадени с етикета „юношеска литература“. Макар че по принцип бяха предназначени за младежка аудитория, надявах се, че ще заинтригуват читатели от всички възрасти. При създаването на тези творби се опитвах да напиша такива романи, които самият аз с удоволствие бих прочел в детството си, но към които бих проявил интерес и на двайсет и три, четирийсет или осемдесет и три годишна възраст.

Години наред правата върху тези книги бяха блокирани от юридически спор, но сега те най-сетне могат да достигнат до читатели от цял свят. За щастие, след първоначалното си публикуване по-ранните ми произведения бяха приети благосклонно както от младите, така и от не особено младите читатели. Бих искал да вярвам, че разказваческото изкуство не познава възрастови ограничения, и се надявам, че читателите на зрелите ми творби ще бъдат изкушени да се потопят и в тези истории за вълшебство, загадки и приключения. А към всички нови читатели се обръщам с надеждата, че тези книги ще им доставят наслада, когато започнат собственото си приключение в света на литературата.

На добър път!

Карлос Руис Сафон

декември 2009 г.

Макс нямаше да забрави лесно онова лято, в което — почти случайно — откри магията. Беше 1943 г. и ветровете на войната тласкаха неумолимо света към пропаст. В средата на юни, в деня, когато Макс навърши тринайсет години, баща му — часовникар, който посвещаваше свободното си време на разни изобретения — събра семейството в гостната и обяви, че това ще е последният им ден в дома, където бяха живели десетина години. Щяха да се преселят в къща в малко градче на брега на Атлантика — по-далече от големия град и от войната.

Решението беше окончателно: заминаваха на разсъмване на следващия ден. Дотогава трябваше да опаковат багажа си и да се подготвят за дългото пътуване до новия дом.

Семейството посрещна новината без особена изненада. Почти всички подозираха, че идеята да напуснат града в търсене на по-безопасно място за живеене се е въртяла от известно време в главата на добрия Максимилиан Карвър; единствено Макс не бе очаквал това. Тази вест се стовари върху него като побеснял локомотив, профучаващ през магазин за порцелан. Остана вцепенен от изумление, със зяпнала уста и празен поглед. По време на този кратък унес осъзна, че целият му свят — приятелите от училище, уличната компания, че и магазинчето за комикси на ъгъла — е на път да изчезне завинаги. Ей така, сякаш с магическа пръчица.

Докато останалите членове на семейството примирено се оттеглиха, за да си стегнат багажа, Макс само се взираше в баща си, без да помръдне от мястото си. Часовникарят коленичи пред сина си и сложи ръце на раменете му. Погледът на момчето бе по-красноречив от всякакви думи.

— Сега имаш чувството, че е настъпил краят на света, Макс, но ти обещавам, че мястото, където отиваме, ще ти хареса. Ще си намериш нови приятели там, ще видиш.

— Заради войната ли е? — попита Макс. — Затова ли трябва да си тръгнем оттук?

Максимилиан Карвър прегърна сина си с усмивка, сетне извади от джоба на сакото си някакъв лъскав предмет, окачен на верижка, и го сложи в ръцете му. Беше джобен часовник.

— Направих го за теб. Честит рожден ден, Макс!

Момчето отвори сребърния часовник. Часовете бяха отбелязани с луни, които растяха и намаляваха в ритъма на стрелките, образувани от лъчите на слънце, грейнало в центъра на циферблата. Върху капака с изящен шрифт бяха гравирани думите: „Машината на времето на Макс.“

В този ден някак неусетно, докато държеше бащиния подарък и гледаше как семейството му снове насам-натам с куфарите, Макс завинаги се прости с детството.

Нея нощ Макс не можа да мигне. Докато останалите спяха, той будуваше в боязливо очакване на утрото, когато трябваше да се сбогува окончателно с малката вселена, която си бе изградил с течение на годините. Часовете отлитаха, докато лежеше в тишината, зареял поглед в сините сенки, танцуващи по тавана на стаята му, сякаш можеше да зърне в тях оракул, който да предскаже какво го очаква занапред. Часовникът, който баща му бе направил за него, почиваше в ръката му. Засмените луни на циферблата проблясваха в нощния мрак. Може би в тях се криеше отговор на всички въпроси, които се таяха в душата му от предния следобед.