Карлос Сафон: Принцът на мъглата

През прозореца първите лъчи на деня светлееха над гората. Гъста мъгла пълзеше бавно над буренясалото поле, но на моменти бризът отваряше в нея пролуки, през които смътно се виждаха силуетите на статуите в градината. Макс взе джобния си часовник от нощното шкафче и го отвори. Засмените луни блестяха като пластинки от злато. Беше шест часа без няколко минути.

Облече се тихо и слезе крадешком по стълбата, внимавайки да не разбуди останалите. Отиде в кухнята, където остатъците от снощната вечеря все още стояха на дървената маса, и оттам излезе в задния двор. Студеният, влажен сутрешен въздух хапеше кожата му. Макс безшумно прекоси двора, мина през вратата на оградата, затвори я зад гърба си и пое през воалите на мъглата към градината със статуите.

Пътят дотам се оказа по-дълъг от очакваното. От прозореца на стаята му градината с каменната стена изглеждаше на стотина метра от къщата. Но докато вървеше през високите треви, Макс имаше чувството, че е изминал повече от триста метра, когато решетестата врата на градината изведнъж изникна от мъглата.

Почернелите метални пръчки бяха опасани с ръждясала верига със стар катинар, обезцветен от времето. Притиснал лице към тях, Макс надникна вътре. С годините буренакът бе превзел всичко и сега мястото изглеждаше като запусната оранжерия. Личеше си, че никой не бе стъпвал тук от цяла вечност, а пазачът на градината, който и да е бил той, отдавна бе напуснал службата си.

Момчето се озърна наоколо и видя до градинската стена един камък, голям колкото ръката му. Вдигна го и заудря с него катинара, който свързваше двата края на веригата, докато накрая износеният обръч се отвори. Откачената верига се разлюля върху решетките като плитка от метална коса. Макс забута вратата с всички сили и усети как двете ѝ крила лениво поддават навътре. Когато пролуката между тях стана достатъчно широка, за да може да мине през нея, поспря да си почине за миг, после влезе в заграждението.

Веднага забеляза, че запустялата градина бе по-голяма, отколкото му се бе сторило отначало. При бегъл оглед можеше да се закълне, че в нея имаше двайсетина статуи, полускрити от шубраците. Пристъпи няколко крачки напред. Фигурите като че ли бяха разположени в концентрични кръгове и Макс за пръв път си даде сметка, че всички гледаха на запад. Явно образуваха ансамбъл, който напомняше циркова трупа. Докато вървеше между статуите, момчето различи сред тях звероукротител, гърбонос факир с тюрбан, жена-каучук, мощен атлет — цяла галерия от персонажи, избягали от призрачен цирк.

В центъра на градината се издигаше пиедестал с внушителна фигура — усмихнат клоун с щръкнали коси. Едната му ръка бе протегната, а юмрукът, облечен в несъразмерно голяма ръкавица, сякаш удряше невидим предмет във въздуха. В нозете му Макс забеляза каменна плоча, върху която май имаше някакво релефно изображение. Коленичи и отмахна плевелите, закриващи студената повърхност. Отдолу се показа голяма шестолъчна звезда, вписана в кръг. Момчето позна символа — беше същият като онзи над копиевидните пръчки на вратата.

Докато разглеждаше звездата, Макс осъзна, че статуите не бяха подредени в концентрични кръгове, както му се бе сторило отначало; тяхното разположение всъщност повтаряше формата на шестолъчката. Всяка от фигурите се издигаше в някоя от пресечните точки на линиите, които образуваха звездата. Той се изправи и се взря в призрачното зрелище. Обходи с поглед всяка от статуите, потънали сред стъблата на плевелите, които се полюшваха на вятъра. Накрая очите му се спряха отново върху големия клоун. Изведнъж го побиха тръпки и неволно отстъпи крачка назад: ръката на клоуна, която само преди секунди бе видял стисната в юмрук, сега бе разтворила длан в приканващ жест. Студеният сутрешен въздух опари гърлото на Макс и той усети бученето на пулса в слепоочията си.

Бавно, сякаш се боеше да не събуди статуите от вечния им сън, заотстъпва към вратата на градината, като се озърташе през рамо на всяка крачка. Когато излезе от заграждението, къщата на плажа му се стори твърде далече. Без да се двоуми, хукна да бяга, но този път не погледна назад, докато не стигна до оградата на задния двор. Едва тогава обърна очи към градината със статуите, но тя отново се бе скрила в мъглата.

Кухнята ухаеше на препечени филийки с масло. Алисия се взираше неохотно в закуската си, а малката Ирина тъкмо сипваше мляко за домашния си любимец в една чинийка, която котката изобщо не удостои с внимание. Макс наблюдаваше тази сцена, като си мислеше, че хранителните предпочитания на животното бяха доста по-различни, както се бе уверил предния ден. Взел чаша димящо кафе в ръце, Максимилиан Карвър гледаше семейството си с ликуващо изражение.