Карлос Сафон: Принцът на мъглата

Момчето мина покрай котката, която сякаш охраняваше горния етаж като караул. Когато влезе в една от стаите, животното го последва.

Дървеният под поскърцваше тихо под краката му. Макс започна лова на паяци от стаите, които гледаха на югозапад. От прозорците се виждаха плажът и залязващото слънце. Той огледа внимателно пода в търсене на малките космати, бързоноги създания. След акцията за отстраняване на прахоляка бе що-годе чисто и на Макс му трябваха само няколко минути, за да локализира първия представител на семейство паяци. Грамаден паяк пълзеше решително от един ъгъл право към него като някой бандит, изпратен от своето племе, за да го накара да се откаже от намеренията си. Насекомото бе дълго около половин палец и имаше осем крачета, а на черното му телце светлееше златисто петно.

Макс посегна да вземе една метла, подпряна на стената, и се приготви да катапултира създанието в отвъдния свят. „Ама че абсурдна работа“, помисли си той, държейки предпазливо метлата като смъртоносно оръжие. Тъкмо се канеше да нанесе фаталния удар, когато котката на Ирина изведнъж се хвърли връз насекомото, раззинала челюст като миниатюрен лъв, налапа го и задъвка енергично. Макс изпусна метлата и се вторачи смаян в котката, която на свой ред го изгледа злобно.

— Бива си го котенцето — прошепна той.

Животното погълна паяка и излезе от стаята, вероятно в търсене на роднини на аперитива. Момчето отиде до прозореца. Семейството му все още седеше на верандата. Алисия го погледна въпросително.

— На твое място не бих се тревожил, Алисия. Мисля, че приключихме с паяците.

— Ти все пак провери навсякъде — настоя Максимилиан Карвър.

Макс кимна и се отправи към стаите в задната част на къщата, които гледаха на североизток.

Чу мяукане наблизо и предположи, че друг паяк е паднал жертва на котката изтребител. Стаите в дъното бяха по-малки от тези в предната част. От единия прозорец се разкриваше изглед към малък заден двор с някаква постройка — вероятно склад за покъщнина или може би гараж. В средата на двора се издигаше могъщо дърво. Короната му стърчеше над капандурите на тавана и Макс реши, че навярно бе на повече от двеста години.

Оттатък двора, зад оградата, която опасваше къщата, се простираше тревясало поле, а на още стотина метра разстояние се виждаше неголяма площ, оградена със стена от белезникав камък. Буйна растителност бе превзела мястото, превръщайки го в малка джунгла, сред която стърчаха някакви фигури — човешки фигури. В падащия здрач Макс трябваше да напрегне очи, за да различи гледката. Това явно бе запусната градина. Градина със статуи. Момчето се взираше като хипнотизирано в странното видение на силуетите, пленени от гъсталака в заграждението, което напомняше малко селско гробище. Към него водеше голяма врата от копиевидни метални пръчки, завързани с верига. Над заострените им върхове Макс различи герб, образуван от шестолъчна звезда. А отвъд градината със статуите тъмнееше гъста гора, която сякаш се простираше на площ от много километри.

— Откри ли нещо интересно? — разнесе се гласът на майка му зад гърба му, изтръгвайки го от унеса, в който го бе потопила чудноватата гледка. — Вече си мислехме, че паяците са ти видели сметката.

— Знаеше ли, че отзад, точно до гората, има градина със статуи? — Макс посочи към каменното заграждение и майка му надникна през прозореца.

— Вече е доста тъмно. Двамата с баща ти отиваме до града да купим нещо за вечеря, поне докато се снабдим с провизии утре. Вие оставате сами, така че наглеждай Ирина.

Макс кимна. Майка му го целуна леко по бузата и заслиза по стълбата. Той отново впери поглед в градината със статуите, чиито силуети бавно се разтваряха във вечерната мъгла. Бризът бе станал по-хладен. Момчето затвори прозореца и тръгна да провери прозорците в останалите стаи. Малката му сестричка го пресрещна в коридора.

— Големи ли бяха? — попита тя в захлас.

Макс се поколеба за миг.

— Паяците, Макс. Големи ли бяха?

— Колкото юмрук — тържествено отвърна той.

— Еха!

На следващия ден, малко преди изгрев-слънце, Макс чу как някаква фигура, обгърната от нощната мъгла, шепне нещо в ухото му. Надигна се рязко, задъхан, а сърцето му биеше до пръсване. Беше сам в стаята. Образът от съня, онзи тъмен силует, шептящ в мрака, бе изчезнал за миг. Макс протегна ръка към нощното шкафче и запали лампата, която баща му бе поправил предния следобед.