Карлос Сафон: Принцът на мъглата

Най-сетне първите лъчи на зората огряха синия хоризонт. Макс скочи от леглото и се отправи към гостната. Максимилиан Карвър седеше в едно кресло, напълно облечен, и четеше книга на светлината на газена лампа. Очевидно Макс не бе единственият, който бе прекарал безсънна нощ. Часовникарят му се усмихна и затвори книгата.

— Какво четеш? — попита момчето, сочейки дебелия том.

— Една книга за Коперник — отвърна баща му. — Знаеш ли кой е той?

— Е, нали ходя на училище.

Баща му имаше навика да му задава такива въпроси, сякаш Макс беше някой вчерашен хлапак.

— И какво всъщност знаеш за него? — настоя часовникарят.

— Открил е, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното.

— Тъй. А знаеш ли какво следва от това?

— Проблеми — отвърна Макс.

Усмихнат, часовникарят му подаде дебелата книга.

— Вземи, за теб е. Прочети я.

Момчето огледа тайнствения, подвързан с кожа том. Изглеждаше така, сякаш бе на хиляда години и подслоняваше духа на отколешен гений, заточен сред тези страници от някакво древно проклятие.

— Е — рече изведнъж баща му, — кой ще събуди сестрите ти?

Без да откъсва поглед от книгата, Макс поклати глава, за да покаже, че му отстъпва честта да измъкне петнайсетгодишната Алисия и осемгодишната Ирина от леглата им.

Баща му отиде да разбуди останалите, а Макс се настани в креслото, отвори внушителния том и зачете. Половин час по-късно цялото семейство прекрачи за последен път прага на този дом и се отправи към новия си живот. Лятото бе започнало.

Макс бе прочел веднъж в една от книгите на баща си, че някои образи от детството се запечатват в албума на паметта като фотографии, като незабравими сцени, към които човек винаги се връща, колкото и време да е изтекло оттогава. Смисълът на тези думи му се изясни, когато за пръв път видя морето. Бяха пътували с влака повече от пет часа, когато на излизане от един тъмен тунел пред погледите им внезапно се разля безкрайна шир от призрачна светлина. Електриковото синьо на морето, искрящо под обедното слънце, се отпечата върху ретината на Макс като свръхестествено видение. Докато влакът се носеше по пътя си едва на няколко метра от брега, момчето подаде глава от прозореца и за пръв път усети върху кожата си вятъра, пропит с мирис на сол. Обърна се да погледне баща си, който го наблюдаваше от другия край на купето с тайнствена усмивка, кимайки в отговор на неизречения му въпрос. Тогава Макс си обеща, че независимо накъде пътуваха, независимо на коя гара щеше да спре влакът, от този ден насетне никога не би живял на място, от което да не вижда всяка сутрин тази ослепителна синя светлина, възнасяща се към небето като вълшебна па̀ра.

Докато синът му гледаше от перона след отдалечаващия се влак, Максимилиан Карвър остави за малко семейството си с куфарите пред канцеларията на началник-гарата, за да договори с някого от местните превозвачи разумна цена за пренасянето на багажа, хората и всичките им принадлежности до крайната цел на пътуването. Първото впечатление на Макс, съдейки по вида на гарата и най-близките къщи, чиито покриви надничаха плахо над околните дървета, бе, че е попаднал в макета на едно от онези миниатюрни градчета, които вървяха в комплект с електрическите влакчета; техните жители — ако имаха такива — рискуваха да паднат от някоя маса, стига да направеха няколко излишни крачки. Завладян от това хрумване, той тъкмо размишляваше над една интересна вариация на теорията на Коперник, когато гласът на майка му го изтръгна от вселенските му блянове.

— Е, синко, одобряваш ли новото място?

— Рано е да се каже — отвърна Макс. — Прилича на макет от витрина на магазин за играчки.

— Може би е точно такова — усмихна се майка му. Когато гледаше засмяното ѝ лице, Макс сякаш виждаше смътно копие на сестра си Ирина.

— Но по-добре не казвай това на баща си — продължи тя. — А, ето го и него.

Максимилиан Карвър се появи, придружен от двама яки превозвачи, чиито дрехи бяха изпъстрени с мазни петна, следи от сажди и други неизвестни вещества. И двамата имаха буйни мустаци и бяха нахлупили моряшки кепета, сякаш такава бе униформата на тяхната професия.

— Това са Робин и Филип — представи ги часовникарят. — Робин ще пренесе багажа, а Филип ще се погрижи за нас. Става ли?

Без да дочакат семейното одобрение, двамата здравеняци се отправиха към планината от денкове, грабнаха най-обемистия и го понесоха, сякаш бе лек като перце. Макс извади часовника си и загледа циферблата с ярките луни. Стрелките показваха два часа, а според стария гаров часовник беше дванайсет и половина.