Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Скъпи читателю,

„Септемврийски светлини“ беше третият ми роман, публикуван първоначално в Испания през 1996 г. Читателите, запознати с по-късните ми произведения като „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“, може и да не знаят, че първите ми четири романа отначало бяха издадени с етикета „юношеска литература“. Макар че по принцип бяха предназначени за младежка аудитория, надявах се, че ще заинтригуват читатели от всички възрасти. При създаването на тези творби се опитвах да напиша такива романи, които самият аз с удоволствие бих прочел в детството си, но към които бих проявил интерес и на двайсет и три, четирийсет или осемдесет и три годишна възраст.

Години наред правата върху тези книги бяха блокирани от юридически спор, но сега те най-сетне могат да достигнат до читатели от цял свят. За щастие, след първоначалното си публикуване по-ранните ми произведения бяха приети благосклонно както от младите, така и от не особено младите читатели. Бих искал да вярвам, че разказваческото изкуство не познава възрастови ограничения, и се надявам, че читателите на зрелите ми творби ще бъдат изкушени да се потопят и в тези истории за вълшебство, загадки и приключения. А към всички нови читатели се обръщам с надеждата, че тези книги ще им доставят наслада, когато започнат собственото си приключение в света на литературата.

На добър път!

Карлос Руис Сафон

февруари 2010 г.

Септемврийските светлини ме научиха да си припомням стъпките ти, отнесени от прилива. Още тогава знаех, че следите на зимата бързо ще заличат миража на последното лято, което прекарахме заедно в Синия залив. Ще се изненадаш, ако научиш колко малко са се променили нещата оттогава. Кулата на фара все така се издига сред мъглите като часовой, а шосето покрай Английския плаж е станало едва забележима пътека, която се вие сред пясъка и не води доникъде.

Развалините на Крейвънмур стърчат над горския гъсталак, обгърнати от мрак и безмълвие. Във все по-редките случаи, когато навлизам в залива с платноходката си, все още съзирам в далечината напуканите стъкла на прозорците в западното крило, проблясващи като фантастични знаци сред мъглата. Понякога ме пленява магията на спомена за онези дни, в които пресичахме залива, връщайки се в пристанището с настъпването на вечерта. Тогава сякаш виждам отново как светлините примигват в тъмата, но добре зная, че там вече няма никой. Никой.

Навярно се питаш какво е станало с Къщата на носа. Е, тя още си е там и съзерцава безбрежния океан от усамотения си пост на върха на скалата. Миналата зима една буря разруши и последните останки от малкия пристан на плажа. Един богат бижутер, дошъл от незнаен град, се изкушаваше да купи дома заради смешно ниската му цена, но западните ветрове и прибоят в скалистия бряг бързо го разколебаха. Солта е оставила отпечатъка си върху избеленото дърво. Тайната пътека, която водеше към залива, сега е същинска джунгла; покрита е с диворастящи храсти и изпопадали клони, които са я направили непроходима.

От време на време, когато работата на кея ми го позволява, яхвам велосипеда и отивам до носа, за да погледам залеза от верандата, увиснала горе на скалите. Там единствената ми компания са ято чайки, присвоили си ролята на нови наематели, които са се нанесли някъде, без да си направят труда да посетят кантората на някой нотариус. От верандата и до днес се вижда как луната, издигайки се над хоризонта, спуска сребърна гирлянда към Пещерата на прилепите.

Спомням си как веднъж ти говорих за тази пещера и ти разказах разни небивалици за някакъв зловещ пират, чийто кораб потънал на това място в една бурна нощ през 1746 г. Да си призная, излъгах те. Никога не е имало контрабандист или войнствен корсар, дръзнал да навлезе в мрачните дълбини на пещерата. За мое оправдание мога да кажа само, че това бе единствената лъжа, която някога си чула от устата ми. Впрочем ти навярно си се досетила веднага.

Тази сутрин, докато оправях мрежите, закачили се за подводните скали, видението ме споходи отново. За миг като че ли те зърнах на верандата на Къщата на носа; стоеше, загледана безмълвно в хоризонта, както обичаше да правиш. Когато роякът чайки се вдигна в небето, се уверих, че там нямаше никой. По-нататък, сякаш яхнал мъглите, се извисяваше връх Сен Мишел като плаващ остров, заседнал при отлива.