Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Семейство Совел изслушаха печалния разказ на Лазарус в почтително мълчание. Домакинът, прекарал две десетилетия в усамотение и мъка, бе изпаднал в явно униние от тягостния спомен. За да разведри обстановката, той отклони разговора към великолепната торта на Хана, но горчивината, стаена в погледа му, не убягна от вниманието на Ирен.

Лесно можеше да разбере бягството от реалността, което Лазарус Жан бе избрал. Лишен от най-милото си, той бе намерил убежище в света на фантазията и бе сътворил стотици създания и предмети, с които да запълни окръжаващата го пустота.

След като чу тъжната му история, Ирен погледна с други очи изумителната вселена на Крейвънмур; вече не я възприемаше като зрелищен полет на въображението, пирует на творчески гений. За момичето, което добре знаеше каква празнота оставя загубата на скъп човек, сега Крейвънмур бе само едно мрачно отражение на лабиринта от самота, в който Лазарус Жан бе живял през последните двайсет години. Всеки обитател на този приказен свят, всяко творение не бе нищо друго освен безмълвно пролята сълза.

Към края на вечерята Симон Совел вече бе съвсем наясно с отговорностите, които я очакваха. Щеше да играе ролята на икономка и въпреки че тази работа нямаше почти нищо общо с предишната ѝ професия на учителка, бе готова да я изпълнява съвестно, за да осигури добро бъдеще на децата си. В задълженията на Симон влизаше да следи работата на Хана и на временната прислуга, да води домакинството и да се грижи за поддръжката на собствеността, да се договаря с доставчиците и местните търговци, да отговаря за кореспонденцията и снабдяването с продоволствия и най-вече да гарантира, че никой и нищо няма да смущава покоя на майстора на играчки, оттеглил се доброволно от света. От нея се изискваше също така да набавя книги за библиотеката на работодателя си. Както той недвусмислено загатна, именно учителското ѝ минало се бе оказало решаващо, за да бъде предпочетена пред други кандидатки с по-голям опит в сферата на услугите. Лазарус подчерта, че това ще е една от най-важните ѝ задачи.

Срещу изпълнението на тези задължения Симон получаваше правото да живее с децата си в Къщата на носа, а предложената заплата бе повече от щедра. След изтичане на лятото Лазарус щеше да поеме разходите по обучението на Ирен и Дориан за новата учебна година. Той обеща да плати и университетския курс на двамата, при условие че проявяха способности и желание да се учат. От своя страна двете деца можеха да помагат на майка си, изпълнявайки възложени от нея задачи, стига да спазват златното правило: никога да не престъпват границите, определени от собственика на дома.

След месеците, прекарани в дългове и нищета, предложението на Лазарус изглеждаше като манна небесна за Симон Совел. Синия залив бе райско кътче, в което можеше да започне нов живот с децата си. Работата бе напълно прилична, а Лазарус се очертаваше като добър и великодушен работодател. Късметът все някога трябваше да им се усмихне. Явно бе писано това да се случи в този далечен край и за пръв път от много време Симон бе готова да приеме с благодарност предначертанията на съдбата. Нещо повече, ако усетът не я лъжеше — а това се случваше рядко, — хазяинът очевидно изпитваше искрена симпатия към нея и децата ѝ. Тяхното присъствие в Крейвънмур, предположи тя, навярно щеше да се окаже лековит балсам за дълбоката му самота.

Вечерята завърши с чашка кафе и обещанието на Лазарус някой ден да посвети прехласнатия Дориан в тайните на създаването на роботи. При това предложение очите на момчето светнаха замечтано и за един кратък миг погледите на Лазарус и Симон се срещнаха под светлината на свещите. Тя съзря в неговите очи следа от дългогодишната самота — сянка, която познаваше твърде добре; сякаш дрейфуващи кораби се срещнаха в нощта. Майсторът на играчки извърна поглед и се изправи мълчаливо, давайки знак, че вечерята е приключила.

После ги поведе към изхода, като забавяше крачка тук-там, за да разясни някоя от чудесиите, които изобилстваха по пътя. Дориан и Ирен попиваха всяка подробност, зяпнали от изумление. Човек и сто години можеше да се диви на вълшебствата, скрити между стените на Крейвънмур. Малко преди да излязат във вестибюла, Лазарус се спря пред някакъв сложен механизъм, очевидно изграден от огледала и лещи, и погледна загадъчно към Дориан. Сетне, без да продума, пъхна ръката си в един огледален тунел. Отражението на ръката му бавно изчезна и тя стана невидима. Лазарус се усмихна.