Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Париж бе град, обитаван от непознати; там човек можеше да живее години наред, без да узнае името на съседа отсреща. В Синия залив, напротив, стигаше само да кихнеш или да си одраскаш върха на носа и събитието веднага намираше широко отражение и отзвук в цялото общество. В това малко градче нечия хрема бе новина, а новините бяха по-прилепчиви и от хремата. Нямаше местен всекидневник, а и съвсем не бе нужно да има.

Хана бе тази, която се нагърби да запознае столичаните с живота, историята и чудесата на общността. Благодарение на шеметната скорост, с която изстрелваше думите, момичето успя да събере в няколко лекции достатъчно сведения и местни клюки за написването на цяла енциклопедия с най-големи подробности. По този начин семейство Совел научиха, че Лоран Саван, енорийският свещеник, организирал шампионати по гмуркане и маратонско бягане; той не само обичал да реди проповеди против вредата от мързела и липсата на упражнения, но и бил навъртял с велосипеда си повече мили, отколкото бил изминал Марко Поло. Узнаха също така, че градският съвет се събирал всеки вторник и четвъртък в един часа по обед, за да обсъжда общинските дела. По време на заседанията му Ернест Дижон, потенциално пожизнен кмет, съперничещ на Матусаил по възраст, пощипвал палаво възглавниците на креслото си под масата, мислейки, че изследва мощните бедра на Антоанет Фабре, касиерка на съвета и люта стара мома.

Хана ежеминутно ги засипваше с половин дузина истории от този калибър. За нейната осведоменост явно допринасяше и фактът, че майка ѝ Елизабет работеше в местната пекарна, която в Синия залив играеше ролята на информационна агенция, шпионска служба и кабинет за консултации в сърдечните дела.

Семейство Совел бързо проумяха, че местната икономика клонеше към една характерна разновидност на парижкия капитализъм. В пекарната на пръв поглед се продаваше хляб, но задната ѝ стаичка бе посветена на информационната ера. Мосю Сафон, обущарят, сменяше каишки, ципове и подметки, но всъщност водеше двойствен живот, подвизавайки се като астролог; истинската му страст беше съставянето на хороскопи и именно с това привличаше клиентите си…

Тази схема се повтаряше неведнъж. Животът уж изглеждаше спокоен и прост, но същевременно бе по-засукан от хитроумно изплетена дантела. Номерът беше да се подчиниш на своеобразния ритъм на градчето, да се вслушваш в хората му и да ги оставиш да те посветят в церемониите, през които всички новодошли трябваше да преминат, преди да могат да се нарекат пълноправни жители на Синия залив.

По тази причина, щом отидеше в градчето, за да вземе пощата и пратките за Лазарус, Симон винаги се отбиваше в пекарната и се осведомяваше за всички минали, настоящи и бъдещи събития. Дамското население на Синия залив охотно я прие в редиците си и не след дълго започна да я обсипва с въпроси относно загадъчния ѝ работодател. Лазарус живееше уединено и рядко се вясваше в Синия залив. Усамотението и купищата книги, които получаваше по пощата всяка седмица, го превръщаха в център на внимание, пораждащ какви ли не догадки.

— Представете си, драга ми Симон — поде веднъж с доверителен тон Паскал Льолуш, съпругата на аптекаря, — мъж, който живее сам… е, кажи-речи сам… в такава голяма къща, с всички тези книги…

Симон възприе навика да изслушва с усмивка тези лукави подпитвания и да кима, без да си развързва езика. Както бе казал веднъж покойният ѝ съпруг, безсмислено бе да си губим времето в опити да променим света; достатъчно бе да не допускаме той да ни промени.

Същевременно тя се учеше да спазва чудатите изисквания на Лазарус по отношение на кореспонденцията. Личните му писма трябваше да бъдат отваряни на следващия ден след получаването им и незабавно да им се отговаря. Деловите и официалните писма трябваше да се отварят веднага след получаването им, но не биваше да им се дава отговор, преди да е изтекла една седмица. Отгоре на това всички пратки, пристигнали от Берлин и подписани от някой си Даниел Хофман, Симон трябваше да връчва лично на работодателя си и да не ги отваря под никакъв предлог. Основанието за всички тези изисквания не влизаше в нейната компетентност, заключи в крайна сметка мадам Совел. Харесваше ѝ да живее на това място и намираше, че за децата ѝ е благотворно да растат в такава среда, далече от Париж. На фона на тези предимства причината за загадъчните наредби не я вълнуваше ни най-малко.

От своя страна Дориан откри, че въпреки сериозната си отдаденост на картографията разполага с достатъчно време, за да дружи с местните момчета. Очевидно никой не се интересуваше дали семейството му се е преселило отскоро в града и дали той е добър плувец, или не (отначало плуваше доста зле, но новите му приятели се погрижиха да го научат да се държи на повърхността). От тях Дориан узна, че играта на петанк 2 2 Игра с топки, възникнала във Франция в началото на XX в., но произлизаща от стара провансалска игра, чиито корени са още в VIII-IX в. Днес тя е национален спорт на Франция. е пенсионерско занимание, а да търчиш след момичетата е задача за петнайсетгодишни хлапаци — самонадеяни и изгаряни от хормонална треска, поразяваща кожата и здравия разум. За момчетата на неговата възраст очевидно бе подходящо да карат колело, да фантазират и да наблюдават света с надеждата, че един ден той ще им обърне внимание на свой ред. А в неделните вечери се ходеше на кино. Така Дориан откри новата си тайна любов, пред която картографията бледнееше като наука за овехтели пергаменти — Грета Гарбо. Какво божествено създание! Достатъчно бе да я споменат по време на хранене и момчето веднага изгубваше апетит, макар че тя си беше направо старица на цели… трийсет години!