Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Момичето тъкмо умуваше какво да облече, за да излезе да се порадва на този ден, прекрасен като сън, когато дочу един непознат звънък глас — някой бърбореше бързо на долния етаж. Ирен нададе ухо и след няколко секунди долови мекия, спокоен тембър на майка си — тя водеше разговор или по-скоро се опитваше да вмъкне едносрични думи в редките паузи, които се появяваха в речта на събеседничката ѝ.

Докато се обличаше, Ирен се помъчи да си представи как изглежда тази особа, съдейки по гласа. Още от детството това бе едно от любимите ѝ занимания. Вслушваше се в нечий глас със затворени очи и мислено рисуваше неговия собственик, опитваше се да отгатне ръста и теглото му, да си представи лицето, характера…

Този път интуицията ѝ подсказа, че гласът принадлежи на млада жена, дребничка, неспокойна и подвижна, брюнетка и по всяка вероятност тъмноока. Нарисувала този портрет в съзнанието си, Ирен реши да слезе на долния етаж с две цели: да утоли сутрешния си глад с обилна закуска и най-вече да задоволи любопитството си относно непознатата.

Щом слезе долу, тутакси установи, че е допуснала само една грешка — косите на девойката бяха сламеноруси. Всичко останало бе отгатнала безпогрешно. Така Ирен се запозна с колоритната и бъбрива Хана — по слух.

След богатата вечеря, която Хана бе приготвила за първата им среща с Лазарус Жан, Симон Совел се бе постарала да се отсрами с подобаваща закуска. Девойката поглъщаше храната дори по-бързо, отколкото говореше. Тя заля Симон и Ирен с такъв главозамайващ поток от анекдоти, клюки и всевъзможни истории за градчето и неговите обитатели, че само след няколко минути двете имаха чувството, че са я познавали цял живот.

Докато нагъваше препечени филийки, Хана успя набързо да им изложи своята биография. През ноември щяла да навърши шестнайсет години; родителите ѝ имали къща в градчето; баща ѝ бил рибар, а майка ѝ — пекарка; с тях живеел и братовчед ѝ Исмаел, който осиротял отдавна и сега помагал на чичо си — тоест на баща ѝ — в риболова. Самата Хана вече не ходела на училище, защото оная харпия Жана Бро, директорката на местния колеж, я смятала за безнадеждно глупава. Исмаел обаче я учел да чете и с всеки изминал ден усвоявала все по-добре таблицата за умножение. Обожавала жълтия цвят и имала колекция от раковини, които събирала по Английския плаж. Любимото ѝ развлечение било да слуша радиосериали и да ходи на танцовите забави, устройвани лятно време на главния площад, когато в градчето пристигали пътуващи оркестри. Не използвала парфюм, но харесвала червило…

Да слушаш дърдоренето на Хана бе забавно, но и доста изтощително. След като омете своята закуска и всичко, което Ирен не бе могла да дояде, девойката млъкна за няколко секунди. В дома се възцари тишина, която изглеждаше свръхестествена, но, разбира се, бе краткотрайна.

— Дали да не се разходим двете с теб, за да ти покажа градчето? — попита Хана, внезапно въодушевена от идеята да изиграе ролята на екскурзовод в Синия залив.

Ирен размени поглед с майка си.

— С удоволствие — отвърна след миг момичето.

Хана грейна, ухилена от ухо до ухо.

— Не се тревожете, мадам Совел, ще ви я върна здрава и читава.

И тъй, Ирен и новата ѝ приятелка се завтекоха към Английския плаж, а в Къщата на носа полека се върнаха предишната тишина и спокойствие. Симон взе чашата си с кафе и излезе на верандата, за да се наслади на безметежното утро. Дориан ѝ махна с ръка от скалите.

Симон му върна поздрава. Какво странно момче! Винаги беше сам. Сякаш не умееше да завързва приятелства или не се интересуваше от това. Вечно бе потопен в своя свят и в тетрадките си и един Господ знаеше какво му се въртеше в главата. Допивайки кафето си, Симон хвърли последен поглед към Хана и дъщеря си, запътили се към градчето. Хана продължаваше да бърбори неуморно. Както се казва — всекиму своето.

По-голямата част от юли — първият им месец в Синия залив — премина в посвещаването на семейство Совел в тайните и тънкостите на живота в крайбрежното градче. Първоначалната фаза на смут и културен шок продължи цяла седмица. На този етап фамилията откри, че — с изключение на метричната система — нравите, порядките и особеностите на Синия залив нямаха почти нищо общо с парижките. На първо място, съвсем различно бе отношението към времето. В Париж не би било преувеличено да се твърди, че на всеки хиляда жители се падаха хиляди часовници — тирани, организиращи живота с военно своенравие. Ала в Синия залив часът се определяше от слънцето. Автомобили също нямаше, освен този на доктор Жиро, на жандармерията и на Лазарус. Колко още неща липсваха… Изобщо контрастите нямаха край. Но основните разлики не бяха количествени, а се кореняха в нравите и обичаите.