Карлос Сафон - Септемврийски светлини

— Ако можех да избирам, и аз бих искала да ме погребат на такова място.

— Ама че весели мисли — рече Хана шеговито, но с укоризнена нотка.

— Е, не съм се разбързала — уточни Ирен. В същия миг забеляза малка платноходка, която браздеше водите на залива на стотина метра от брега.

— Уфф… — промърмори приятелката ѝ. — Ей го на, самотният мореплавател. И един ден не можа да издържи без платноходката си.

— Кой?

— Баща ми и братовчед ми вчера слязоха от кораба — отвърна Хана. — Татко още спи, ама тоя… Непоправим е.

Ирен се взираше в морето и в лодката, пореща вълните.

— Това е братовчед ми Исмаел. Прекарва половината си живот на тая платноходка, поне когато не работи с баща ми на кея. Но е добро момче… Я виж този медальон!

Хана показа на приятелката си изящен медальон, който висеше на златна верижка на шията ѝ; изобразяваше слънце, потъващо в морето.

— Подарък ми е от Исмаел…

— Много е красив — рече Ирен, разглеждайки внимателно накита.

Хана се изправи и нададе такъв оглушителен вик, че ятото сини птички се стрелна подплашено към другия край на плажа. След миг стройната фигура зад руля им махна с ръка и платноходката се насочи към брега.

— Само да не ти хрумне да му задаваш въпроси за лодката — предупреди Хана. — А ако той отвори дума за нея, не го питай как я е направил. Почне ли да говори за това, няма спиране.

— Семейна черта…

Хана я изгледа сърдито.

— Ще взема да те зарежа тук на плажа, нека да те изядат раците.

— Извинявай.

— Добре, простено ти е. Но ако аз ти изглеждам бъбрица, почакай да видиш кръстницата ми. Редом с нея всички от семейството ми сме като глухонеми.

— С радост бих се запознала с нея.

— Ха! — възкликна Хана, неспособна да сдържи лукавата си усмивка.

Платноходката на Исмаел с лекота пресече линията на прибоя и килът ѝ се вряза в пясъка като нож. Младежът побърза да отпусне такелажа и само за секунди свали платното до основата на мачтата. Очевидно практиката си казваше думата. Щом скочи на твърда земя, Исмаел неволно измери Ирен от глава до пети с поглед, чиято красноречивост не отстъпваше на навигационните му умения. Подбелила очи, Хана изплези шеговито върха на езика си и побърза да ги представи един на друг — естествено, по своя си начин.

— Исмаел, това е моята приятелка Ирен — любезно заяви тя. — Да не вземеш да я изядеш, ей!

Той сръга братовчедка си с лакът и подаде ръка на Ирен:

— Здравей…

Простичкият поздрав бе придружен с плаха искрена усмивка. Ирен се ръкува с момчето.

— Спокойно, не е глупав, сече му пипето; просто това е неговият начин да каже, че се радва да се запознае с теб и прочее — отбеляза Хана.

— Братовчедка ми дърдори толкова, че понякога ми се струва, че няма да ѝ стигнат думите в речника — пошегува се Исмаел. — Сигурно вече те е предупредила да не ме разпитваш за платноходката…

— Разбира се, че не — предпазливо отвърна Ирен.

— Да бе. Хана смята, че само за това умея да говоря.

— Темата за мрежите и такелажа също ти се удава добре, но стане ли дума за платноходката, братовчеде, всичко друго отива на кино.

Ирен слушаше развеселена тази размяна на остроумия, която очевидно доставяше удоволствие и на двамата. В това кръстосване на шпаги нямаше язвителност — или поне само толкова, колкото да внесе пиперлива нотка в равното ежедневие.

— Разбрах, че сте се настанили в Къщата на носа — рече Исмаел.

Ирен най-сетне се съсредоточи върху момчето и го разгледа внимателно. Шестнайсетгодишният Исмаел изглеждаше на възрастта си; по кожата и косата му си личеше, че прекарва дълго време в морето. Телосложението му издаваше тежката физическа работа, която вършеше на пристанището, а ръцете и краката му бяха изпъстрени с малки белези — нещо нетипично за парижките младежи. Един по-голям и отчетлив белег се спускаше по десния му крак, започвайки малко над коляното, та чак до глезена. Ирен се зачуди как ли се бе сдобил с такъв трофей. Накрая тя спря поглед върху очите му — едничкото нещо у него, което ѝ се стори необичайно. Големи и светли, сякаш изписани, очите на Исмаел като че криеха тайни зад втренчения си поглед, изпълнен с неясна печал. Ирен си спомняше, че бе виждала такива погледи у безименните войници, с които бе танцувала едва по три минути под тактовете на третокласния оркестър — погледи, в които се таяха страх, тъга или горчилка.

— Хей, скъпа, какво си се унесла? — сепна я гласът на Хана.

— Мислех си, че закъснявам. Майка ми ще се разтревожи.