Карлос Сафон - Септемврийски светлини

— А ти вярваш ли в нея? — не мирясваше Ирен.

— Вярвам само на очите си.

— Скептичен моряк, а?

— Нещо такова.

Сега Ирен погледна островчето с други очи. Вълните мощно се разбиваха в скалите. Напуканите стъкла на кулата на фара пречупваха светлината и я разлагаха до призрачна дъга, която чезнеше в завесата от водни пръски, образувана от прибоя.

— Бил ли си някога там? — попита момичето.

— На островчето ли?

Исмаел опъна въжетата и с едно завъртане на руля лодката се наклони към левия борд, като се обърна към носа и пресече течението, което идваше от пролива.

— На теб май ще ти е интересно да посетиш това островче — рече той.

— А може ли?

— Всичко може да се направи. Въпросът е дали ти стиска, или не — отвърна Исмаел с дръзка усмивка.

Ирен издържа погледа му.

— Кога?

— Идната събота. С моята платноходка.

— Само двамата ли?

— Само двамата. Но ако те е страх…

— Не ме е страх — прекъсна го Ирен.

— Тогава в събота. Ще те взема от пристана по пладне.

Ирен обърна поглед към брега. Къщата на носа се издигаше на стръмните скали. Застанал на верандата, Дориан наблюдаваше лодката с нескрито любопитство.

— Това е брат ми Дориан. Може би ще поискаш да се качиш горе да се запознаеш с майка ми…

— Тия семейни представяния не са силната ми страна.

— Е добре, друг път.

Платноходката навлезе в малкия естествен залив, сгушен между скалите в подножието на стръмнината, където се намираше Къщата на носа. С ловкост, придобита след продължителна практика, Исмаел свали платното и остави инерцията на течението да отнесе лодката до пристана. После хвана едно въже и скочи на сушата, за да завърже платноходката. Когато я закрепи както трябва, подаде ръка на Ирен.

— Ама нали Омир е бил сляп. Откъде е знаел какъв е цветът на морето? — попита тя.

Исмаел хвана ръката на девойката и с енергично движение ѝ помогна да се качи на пристана.

— Ето ти още една причина да вярваш само на очите си — отвърна той, все още държейки ръката ѝ.

Ирен изведнъж си спомни думите, изречени от Лазарус през първата им вечер в Крейвънмур.

— Очите лъжат понякога.

— Не и мен.

— Благодаря, че ме докара.

Исмаел кимна и неохотно пусна ръката ѝ.

— Е, тогава до събота.

— До събота.

Момчето скочи в лодката, отвърза я и докато течението я отдалечаваше от пристана, отново вдигна платното. Вятърът понесе платноходката към устието на заливчето и само след секунди „Кюанеос“ излезе от него, яздейки вълните.

Ирен остана на пристана, загледана в бялото платно, което полека се смаляваше сред водната шир на залива. По някое време си даде сметка, че все още се усмихва, а по ръцете ѝ пробягват подозрителни тръпки. Тогава разбра, че предстоящата седмица щеше да ѝ се стори много, много дълга.

Календарът в Синия залив отбелязваше само два сезона: лятото и останалите месеци от годината. Лете местните жители утрояваха работното си време, за да снабдяват околните курортни селища, в които имаше балнеосанаториуми, туристи и градски люде, прииждащи в търсене на плаж, слънце и платена скука. Хлебари, занаятчии, шивачи, дърводелци, зидари и представители на какви ли не други професии — всички те зависеха от трите дълги месеца, през които слънцето огряваше благосклонно крайбрежието на Нормандия. През тези тринайсет или четиринайсет седмици жителите на Синия залив се превръщаха в трудолюбиви мравки, за да живеят в спокойно безделие като скромни щурци през остатъка от годината. Особено напрегнати бяха първите дни на август, когато търсенето на местни стоки скачаше до небесата.

Едно от малкото изключения беше Кристиан Юпер. Той, подобно на останалите собственици на риболовни кораби в градчето, понасяше мравешката участ дванайсет месеца в годината. Такива мисли спохождаха опитния рибар всяко лято по едно и също време, докато гледаше как край него кипи живот. В такива моменти го загризваха съмнения, че е сбъркал попрището си — навярно щеше да е по-разумно да наруши традицията на седем поколения и да стане хотелиер, търговец или да избере някоя друга професия. Може би тогава дъщеря му Хана нямаше да е принудена да прислужва по цяла седмица в Крейвънмур; може би тогава самият Кристиан щеше да прекарва повече време със съпругата си, вместо да я зърва за по петнайсет минути сутрин и вечер.

Исмаел наблюдаваше чичо си, докато двамата заедно поправяха баластната помпа на кораба. Умисленото изражение на рибаря издаваше какво го мъчи.