Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Докато Дориан го глождеха терзания дали увлечението му по жена на такава преклонна възраст не е признак на извращение, сестра му пък бе подложена на атаки от страна на Хана. На дневен ред стоеше въпросът за необвързаните кавалери и за избора на подходяща компания. Хана беше убедена, че ако след петнайсет дни, прекарани в градчето, Ирен не завърже вял флирт с някого от тях, младежите ще я вземат за странна птица. Самата Хана първа признаваше, че макар въпросните кандидати да бяха щедро надарени в областта на бицепсите, по отношение на мозъка небесата бяха проявили скъперничество — умствените им способности бяха оскъдни и със строго практическа насоченост. Във всеки случай на Ирен не ѝ липсваха ухажори, което предизвикваше благородна завист у приятелката ѝ.

— Чедо мое, ако аз имах такъв успех, вече щях да съм същинска Мата Хари — обичаше да повтаря Хана.

Поглеждайки към срещнатите по пътя момчетии, Ирен само се усмихваше плахо.

— Не знам дали ми се ще да се занимавам с тях… Нещо ми изглеждат глупавички…

— Глупавички? — избухваше Хана, възмутена от толкова пропилени възможности. — Ако искаш да научиш нещо интересно, иди на кино или прочети книга!

— Ще си помисля — отвръщаше Ирен със смях.

Приятелката ѝ неодобрително клатеше глава.

— Ще свършиш като братовчед ми Исмаел — пророкуваше тя.

Исмаел беше на шестнайсет години и — по думите на Хана — бе отгледан от нейното семейство след смъртта на родителите си. Работеше като моряк на риболовния кораб на чичо си, но най-голяма страст имаше към две неща: самотата и платноходката си. На собственоръчно построената лодка бе дал име, което Хана все не успяваше да запомни.

— Уфф! Май беше нещо гръцко.

— Къде е той сега? — поинтересува се Ирен.

— В морето. Летните месеци са добро време за рибарите, които се впускат в открито море. Двамата с татко са на борда на „Естел“ и няма да се върнат до август — обясни Хана.

— Това сигурно е тъжна работа — да прекарваш толкова време на кораба, разделен от близките си…

Хана сви рамене.

— Човек трябва да си изкарва хляба…

— Май не ти е много по сърце да работиш в Крейвънмур, нали? — предпазливо попита Ирен.

Приятелката ѝ я погледна с известна изненада.

— Разбира се, това не ми влиза в работата — би отбой Ирен.

— Не съм засегната от въпроса — отвърна Хана с усмивка. — Вярно е, там не ми харесва особено.

— Заради Лазарус ли?

— Не. Лазарус е мил човек и винаги е бил много добър с нас. Когато татко претърпя злополука с витлото преди години, именно Лазарус плати цялото лечение. Ако не беше той…

— Тогава какво не ти се нрави?

— Не знам. Самото място. Машините… Къщата е пълна с разни машинарии, които те наблюдават във всеки момент.

— Но това са само играчки.

— Я опитай да преспиш една нощ там! Затвориш ли очи, чуваш само тик-так, тик-так…

Двете се спогледаха.

— Тик-так, тик-так? — повтори Ирен.

Хана се усмихна саркастично.

— Аз може и да съм бъзливка, но ти, както си я подкарала, ще си останеш стара мома.

— Обожавам старите моми — не ѝ остана длъжна Ирен.

Така дните се нижеха неусетно и докато се обърнат, август вече чукаше на вратата. Той донесе и първите летни дъждове, бързо отминаващи бури, които траеха не повече от два часа. Симон бе погълната от новите си задължения. Ирен свикваше с Хана, която вече бе част от живота ѝ. А Дориан, излишно е да поясняваме, се учеше да се гмурка, докато чертаеше във въображението си карти на тайната география на Грета Гарбо.

В един съвсем обикновен ден — един от онези августовски дни, в които снощният дъжд бе изваял в небето замъци от пухкави облаци над гладкото ослепително синьо море — Хана и Ирен решиха да се поразходят по Английския плаж. Бе изминал месец и половина от пристигането на семейство Совел в Синия залив и изглеждаше, че вече нищо не би могло да ги смае. Но изненадите тепърва предстояха.

Ярката светлина на пладнето разкриваше диря от стъпки покрай линията на прибоя, сякаш издълбани в белия пясък; далечните мачти на корабите в пристанището се мяркаха над водата като мираж.

Сред необятната шир, покрита с фин като брашно пясък, Ирен и Хана почиваха върху останките от стара лодка, заседнала на брега. Край тях кръжеше ято малки сини птички, които явно гнездяха някъде сред белоснежните дюни.

— Защо го наричат Английски плаж? — попита Ирен, загледана в пустата площ, ширнала се между градчето и носа.

— Тук в една колиба дълги години живееше стар художник, англичанин. Горкият, имаше повече дългове, отколкото четки. Подаряваше картини на местните хора в замяна на храна и дрехи. Спомина се преди три години. Погребаха го тук, на брега, където бе прекарал целия си живот — поясни Хана.