Карлос Сафон - Септемврийски светлини

— Не бива да вярваш на всичко, което виждаш. Образът на реалността, който ни поднасят нашите очи, е само илюзия, оптически ефект — рече той. — Светлината е изкусна лъжкиня! Я ми подай ръката си.

Следвайки указанията на Лазарус, момчето на свой ред пъхна ръка в огледалния тунел. Нейното отражение се разпадна пред очите му. Дориан изгледа мъжа с ням въпрос.

— Познаваш ли законите на оптиката и пречупването на светлината? — попита го домакинът.

Дориан поклати глава. В този миг не знаеше дори къде се е дянала дясната му ръка.

— Магията е просто продължение на физиката. Удават ли ти се математическите науки?

— Криво-ляво — освен тригонометрията…

Лазарус се усмихна.

— Значи ще започнем оттам. Фантазията може да се измери с числа. В това е целият трик.

Момчето кимна, въпреки че не разбираше напълно за какво му говори Лазарус. Накрая домакинът махна към вратата и изпрати гостите си до прага. Именно тогава, сякаш по случайност, Дориан зърна нещо небивало. Когато преминаха край един от примигващите фенери, на стената се очертаха сенките на техните фигури. Всички освен една — сянката на Лазарус не се отрази на стената, като че ли той бе призрак.

Момчето се обърна и видя, че домакинът го наблюдава внимателно. Дориан преглътна на сухо. Майсторът на играчки ласкаво го щипна по бузата с шеговито изражение.

— Не бива винаги да вярваш на очите си…

Дориан последва майка си и сестра си, които тъкмо излизаха.

— Благодаря за всичко и лека нощ! — сбогува се Симон.

— Удоволствието беше мое. И не го казвам само от любезност — радушно отвърна Лазарус и с приветлива усмивка вдигна ръка в прощален жест.

На връщане към къщата на носа семейство Совел навлязоха в гората малко преди полунощ.

Дориан се бе умълчал — все още бе под впечатлението от чудната резиденция на Лазарус Жан. Ирен крачеше, унесена в собствените си мисли, без да забелязва околния свят. А майка им пък изпитваше голямо облекчение и благодареше на Бога за късмета, който им бе изпратил.

Тъкмо преди силуетът на Крейвънмур да се изгуби зад гърба им, Симон се обърна да го погледне за последен път. Само един прозорец светеше на третия етаж в западното крило. Зад завесите се очертаваше неподвижна фигура. В този миг светлината угасна и широкият прозорец потъна в мрака.

Когато се прибра в стаята си, Ирен свали роклята, която бе заела от майка си, и я остави грижливо сгъната на стола. Гласовете на Симон и Дориан долитаха от съседната стая. Момичето изгаси лампата и легна в кревата. Сини сенки играеха по тавана като призрачна кавалкада, танцуваща в ореола на северното сияние. Шепотът на вълните, които се разбиваха в скалистия бряг, галеше тишината. Ирен затвори очи и се опита да заспи, но напразно.

Не беше за вярване, че от тази нощ насетне вече нямаше да види старото парижко жилище, нито пък щеше да е принудена да се върне в танцовия салон, за да припечелва дребни монети от онези войничета. Знаеше, че сенките на големия град не могат да я настигнат тук, но спомените не познаваха граници. Ирен стана отново и отиде до прозореца.

Кулата на фара се въздигаше в мрака. Момичето се втренчи в островчето сред искрящите мъгли. В далечината се мярна бегъл проблясък, сякаш за миг просветна огледало. След малко блясъкът се яви отново, сетне изчезна окончателно. Ирен изненадано сбърчи чело и тогава забеляза, че майка ѝ е застанала долу на верандата. Сгушена в дебелия си пуловер, Симон безмълвно гледаше морето. Макар и да не виждаше лицето ѝ в тъмното, Ирен разбра, че майка ѝ плаче; явно и двете нямаше да заспят лесно. В тази първа нощ в Къщата на носа, когато пред тях се бе разкрил хоризонт, обещаващ щастие, отсъствието на Арман Совел им тежеше повече от всякога.

Ирен през живота си не бе виждала такова сияйно утро като това на 22 юни 1937 г. Морето блестеше като обсипан с елмази плащ под прозрачното небе; през годините, прекарани в града, не бе и помисляла, че небето може да бъде тъй ослепително. От прозореца на стаята ѝ островчето с фара сега се виждаше съвършено ясно, както и малкият риф, стърчащ от водите на залива като гребен на морски дракон. Отвъд Английския плаж редицата къщи по крайбрежната алея напомняше акварелна картина, която трептеше сред маранята, издигаща се от рибарския кей. Притвореше ли очи, Ирен сякаш виждаше рая, както го изобразяваше Клод Моне, любимият художник на баща ѝ.

Тя отвори широко прозореца, за да пусне в стаята морския бриз, пропит с миризмата на сол. Чайките, които гнездяха по стръмния бряг, любопитно извърнаха глави към нея. Нови съседи. Недалече от ятото Ирен забеляза Дориан, който вече се бе настанил в любимото си убежище сред скалите, отдаден на блянове или зяпане на мухите… накратко, зает с онова, което правеше обикновено по време на самотните си излети.