Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Накъдето и да се обърнеха, членовете на семейство Совел откриваха нови чудеса, нови невероятни изделия, които засенчваха всичко, видяно дотогава. Лазарус наблюдаваше развеселен възторга на тримата, запленени от изумителното зрелище.

— Това… това е вълшебно! — възкликна Ирен, невярваща на очите си.

— Е, още сме във вестибюла. Но все пак се радвам, че ви харесва — отвърна домакинът и ги поведе към голямата трапезария на Крейвънмур.

Дориан, онемял от почуда, се оглеждаше наоколо, ококорил очи като чинии. Симон и Ирен, не по-малко впечатлени, всячески се стараеха да не се поддадат на хипнотичния унес, към който предразполагаше атмосферата на дома.

Вечерята бе сервирана в зала, която не отстъпваше на високите очаквания, породени от вестибюла. Всичко — от чашите, приборите и чиниите, та до разкошните килими на пода — носеше отпечатък от личността на домакина. В цялата къща надали имаше дори един предмет, принадлежащ на реалния свят — тъй сив и до болка обикновен, — който се простираше отвъд стените на имението. Но вниманието на Ирен бе привлечено най-вече от огромния портрет над камината, оформена като драконова паст, която бълваше пламъци. На картината бе изобразена ослепително красива дама в бяла рокля. Погледът ѝ бе тъй изразителен, че заличаваше границата между реалността и изкусната четка на художника. За няколко мига Ирен потъна в тези очи, тъй прелестни и пленителни.

— Съпругата ми Александра… Когато все още се радваше на добро здраве. Щастливи времена бяха… — разнесе се зад гърба им гласът на Лазарус, пропит с тъга и примирение.

Вечерята протече приятно под светлината на свещите. Лазарус Жан се прояви като образцов домакин и бързо успя да предразположи Дориан и Ирен с шегите и увлекателните си разкази. Вкусните блюда, както поясни той по време на вечерята, били дело на Хана — връстница на Ирен, която работела при него като готвачка и камериерка. Първоначалната скованост скоро се стопи и всички се впуснаха в непринудения разговор, който майсторът на играчки поддържаше с ненатрапчиво умение.

Когато преминаха към второто блюдо (печена пуйка — специалитет на Хана), семейство Совел вече имаха чувството, че са в компанията на стар приятел. Симон с успокоение забеляза, че между децата ѝ и Лазарус се е зародила взаимна симпатия, а и самата тя не бе останала равнодушна към обаянието на домакина.

Между забавните истории, с които ги развличаше, Лазарус им даде пространни сведения за дома и за естеството на задълженията, включени в новата служба на Симон. Всеки петък Хана си взимала свободна вечер и прекарвала това време със скромното си семейство в Синия залив. Но, както ги увери Лазарус, щели да имат възможност да се запознаят с нея веднага щом се появяла отново на работа.

В Крейвънмур — освен Лазарус и съпругата му — живеела само Хана. Тя щяла да помогне на новодошлите да се впишат в обстановката и да отговори на всичките им въпроси във връзка с домакинството.

Когато стигнаха до десерта — неустоима торта с малини, — Лазарус обясни на Симон и децата ѝ какво очаква от тях. Въпреки че се бил оттеглил от активна дейност, понякога все още поработвал в ателието за играчки, разположено в едно странично крило на основната сграда. Достъпът до фабриката и стаите на горните етажи бил строго забранен за семейство Совел. Не бивало да влизат в тези помещения под никакъв предлог — особено в западното крило на къщата, където се намирали покоите на съпругата му.

Повече от двайсет години Александра Жан страдала от странна и неизлечима болест, която я принуждавала да пази леглото. Живеела усамотена в стаята си на третия етаж в западното крило и единствено мъжът ѝ влизал при нея, за да ѝ осигури всички грижи, необходими в нейното деликатно състояние. Както сподели майсторът на играчки, съпругата му — още като млада, красива и преливаща от жизненост жена — прихванала загадъчната болест по време на едно пътешествие из Централна Европа.

Вирусът, за който явно нямало лек, превзел тялото ѝ постепенно. Скоро вече не можела да ходи и дори нямала сили да държи в ръце каквото и да е. За шест месеца състоянието ѝ се влошило дотолкова, че станала инвалид — бледа сянка на жената, с която бил сключил брак едва няколко години по-рано. Паметта ѝ също започнала да отслабва и само след седмици болната с мъка разпознавала собствения си съпруг. Накрая престанала да говори и очите ѝ заприличали на бездънни кладенци. По това време Александра Жан била на двайсет и шест години. Оттогава никога вече не напуснала пределите на Крейвънмур.