Карлос Сафон: Среднощният дворец

Скъпи читателю,

„Среднощният дворец“ беше вторият ми роман, публикуван първоначално в Испания през 1994 г. Читателите, запознати с по-късните ми произведения като „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“, може и да не знаят, че първите ми четири романа отначало бяха издадени с етикета „юношеска литература“. Макар че по принцип бяха предназначени за младежка аудитория, надявах се, че ще заинтригуват читатели от всички възрасти. При създаването на тези творби се опитвах да напиша такива романи, които самият аз с удоволствие бих прочел в детството си, но към които бих проявил интерес и на двайсет и три, четирийсет или осемдесет и три годишна възраст.

Години наред правата върху тези книги бяха блокирани от юридически спор, но сега те най-сетне могат да достигнат до читатели от цял свят. За щастие, след първоначалното си публикуване по-ранните ми произведения бяха приети благосклонно както от младите, така и от не особено младите читатели. Бих искал да вярвам, че разказваческото изкуство не познава възрастови ограничения, и се надявам, че читателите на зрелите ми творби ще бъдат изкушени да се потопят и в тези истории за вълшебство, загадки и приключения. А към всички нови читатели се обръщам с надеждата, че тези книги ще им доставят наслада, когато започнат собственото си приключение в света на литературата.

На добър път!

Карлос Руис Сафон

февруари 2010 г.

Никога не ще забравя нощта, в която валя сняг над Калкута. От календара на сиропиталището „Св. Патрик“ се ронеха последните дни на май 1932 г. и един от най-горещите месеци, които помнеше градът на дворците, оставаше зад гърба ни.

Ден след ден очаквахме с тъга и страх настъпването на онова лято, в което всички щяхме да навършим шестнайсет години. За нас това означаваше раздяла и разпускане на обществото „Чоубар“, този таен клуб, съставен от седем членове, който бе наш пристан и опора през годините ни в сиропиталището. Там растяхме без друго семейство освен нас самите, без други спомени освен историите, които си разказвахме до зори край огъня в двора на старата изоставена къща на ъгъла на Котън Стрийт и Брейбърн Роуд — внушителна полуразрушена сграда, която бяхме кръстили Среднощния дворец. По онова време не знаех, че повече не ще видя улиците, из които бе преминало детството ми и чиято тайнствена омая ме преследва и до днес.

Заминах в края на същия месец и никога не се завърнах в Калкута, но завинаги останах верен на обещанието, което всички си дадохме безмълвно под сипещия се сняг на брега на река Хугли 1 1 Ръкав на р. Ганг в Западна Бенгалия. (Всички бележки под линия са на преводача.) : да помним до сетния си час събитията, на които бяхме станали свидетели. Годините ме научиха да кътам ревниво в паметта си случилото се и да пазя писмата, които получавах от прокълнатия град — те поддържаха жив пламъка на моя спомен. От тях узнах, че някогашният ни Дворец е бил съборен и върху пепелищата му са издигнали делови център, а господин Томас Картър, директорът на „Св. Патрик“, е починал, прекарвайки последните години от живота си в мрак след онзи пожар, който отне зрението му.

Постепенно научавах как се топяха местата, сред които бе протичал животът ни. Яростта на един град, който сякаш се самоизяждаше, и неусетният ход на времето, измамно като мираж, в крайна сметка заличиха всяка следа от членовете на обществото „Чоубар“. И тъй, по неволя свикнах да живея със страха, че тази история може да се изгуби навеки поради липса на разказвач.

Капризната съдба избра мен, най-непригодния за тази задача, за да опиша събитията и да разбуля тайната, която едновременно ни свърза и раздели преди толкова години на старата железопътна гара Джитърс Гейт. Бих предпочел друг да бе орисан да избави историята от забрава, но животът за пореден път ми показа, че ми е отредена роля на свидетел, а не на главен герой.

През изминалите години пазех грижливо малкото писма на Рошан, защото те хвърляха светлина върху съдбата на всеки от членовете на тайното ни общество. Неведнъж ги препрочитах на глас в уединението на кабинета си — може би защото долавях, че на мен се е паднало да пазя спомена за преживелиците ни. А може би защото си давах сметка, че измежду онези седем юноши аз бях най-предпазливият, най-плахият и незабележимият — и следователно имах най-много шансове да оцелея.