Карлос Сафон - Среднощният дворец

Имаше само една надежда за спасението на децата, но все още бе далече от сърцето на Северна Калкута, където живееше Ариами Бозе. Тази старица бе едничкият човек, който можеше да му помогне сега. Пийк се спря за миг и огледа потъналите в мрак простори на Майдан, търсейки далечното блещукане на уличните лампи, които примигваха като звезди в северния край на града. Тъмните, забулени от пороя улици щяха да бъдат най-надеждното му убежище. Прегърнал здраво децата, лейтенантът пое на изток, като се стараеше да се придържа към сенките, хвърляни от големите дворцови сгради в центъра на града.

Не след дълго черната ладия, която го бе преследвала, спря до кея. Трима мъже скочиха на брега и завързаха лодката. Вратичката на каютата бавно се отвори и една тъмна фигура с черно наметало мина по малкия мостик, който мъжете бяха спуснали от кея, без да обръща внимание на бурята. Стъпил на твърда земя, преследвачът протегна ръка в черна ръкавица, сочейки към посоката, в която бе изчезнал Пийк. Неприятна усмивка заигра по устните му, но никой от хората му не я забеляза под пелената на дъжда.

Пороят бе превърнал в мочурище тъмния лъкатушен път, който пресичаше Майдан и се виеше край крепостта. Пийк смътно си спомняше, че е минавал през тази част на града по време на уличните сражения под командването на полковник Луелин — само че посред бял ден и на кон, в състава на жаден за кръв ескадрон. По прищявка на съдбата сега се налагаше да прекоси обширното открито пространство, изравнено по заповед на лорд Клайв 6 6 Генерал-майор Робърт Клайв, първи барон Клайв (1725-1774), известен също като Клайв Индийски — британски офицер, установил военно и политическо върховенство на Източноиндийската компания в Бенгалия. през 1758 г., за да могат оръдията на форт „Уилям“ да стрелят безпрепятствено във всички посоки. Ала този път самият Пийк бе мишената.

Лейтенантът се затича отчаяно към една алея, усещайки тайните погледи на скритите в мрака нощни обитатели на Майдан. Знаеше, че никой не би дръзнал да го нападне, за да се опита да му отнеме пелерината или децата, които плачеха в прегръдките му. Невидимите жители на това място надушваха миризмата на смърт, която го следваше по петите, и нито една жива душа не би се осмелила да застане на пътя на преследвача му.

Пийк прескочи оградата, която отделяше Майдан от Чоуринги Роуд, и се озова на главната артерия на Калкута. Величественият булевард бе прокаран по протежение на стария път, който само преди триста години бе пресичал бенгалската джунгла в южна посока към Калигат, храма на богинята Кали, дал името на града.

Дъждът бе прогонил обичайния рояк, който бродеше из улиците на Калкута нощно време, и градът изглеждаше като огромен базар, изоставен и мръсен. Пийк знаеше, че водната завеса, която намаляваше видимостта и му осигуряваше прикритие в дълбоката нощ, можеше да се разнесе така внезапно, както се бе появила. Бурите, които нахлуваха в делтата на Ганг откъм океана, бързо се отдалечаваха на север или запад, щом излееха очистителния си порой над Бенгалския полуостров. След тях оставаше диря от мъгла и наводнени улици, където децата си играеха, нагазили до пояс в зловонни локви, а товарните колички се валяха в калта като дрейфуващи кораби.

Лейтенантът тичаше с всички сили по Чоуринги Роуд, докато не почувства, че мускулите на краката му отказват. Отмалелите му ръце едва удържаха бебетата. Светлините в северната част примигваха недалече под кадифената завеса на дъжда, но до къщата на Ариами Бозе оставаше доста път, а Пийк си даваше сметка, че не ще може да поддържа тази скорост още дълго време. Имаше нужда от почивка.

Спря да си поеме дъх под стълбището на стар склад за платове, чиито стени бяха облепени с официални съобщения за предстоящото му събаряне. Пийк смътно си спомни, че преди години бе правил обиск на това място заради донос на богат търговец, който твърдеше, че складът служел за прикритие на небезизвестна пушалня за опиум.

Сега мръсна вода се процеждаше между разнебитените стъпала като черна кръв, избила от дълбока рана. Сградата изглеждаше изоставена и пуста. Лейтенантът вдигна децата към лицето си и се взря в очите им, които го гледаха слисано. Бебетата вече не плачеха, само трепереха от студ. Одеялото, в което бяха увити, бе прогизнало. Пийк взе малките им ръчици в своите с надеждата да ги стопли, докато наблюдаваше през процепите на стълбището улиците, които водеха началото си от Майдан. Не помнеше колко убийци бе наел преследвачът му, но знаеше, че има в револвера си два куршума — само два, и трябваше да ги използва по най-разумния начин; бе изстрелял останалите в тунелите на гарата. Зави отново децата с този край на одеялото, който не бе толкова мокър, и ги остави за малко върху късче суха земя, което забеляза под една ниша в стената на склада.