Карлос Сафон - Среднощният дворец

Лейтенантът вдигна умоляващ поглед към своя враг и видя как зениците му бавно се свиха, образувайки две тесни резки върху златни сфери. Джавахал се усмихна и безкрайно изящно започна да сваля ръкавицата от дясната си ръка.

— За жалост няма да доживееш да видиш това — добави той. — Не се заблуждавай дори за миг, че геройството ти е принесло някаква полза. Глупак си ти, лейтенант Пийк. Винаги си ми правил такова впечатление и в смъртния си час само го затвърждаваш. Дано да има специален ад за глупците, защото именно там смятам да те пратя.

Пийк затвори очи и чу как съвсем близо до лицето му засъска огън. След един безкраен миг усети изгарящи пръсти, които се сключиха около гърлото му и пресякоха последния му дъх. В далечината дочу потракването на онзи прокълнат влак и призрачните гласове на стотици деца, които пищяха сред пламъците. Сетне настъпи мрак.

Ариами Бозе обиколи дома си и угаси една по една свещите, които озаряваха нейната обител. Остана само плахата светлина на огъня, който хвърляше бегли отблясъци по голите стени. Сгрени, децата вече спяха и само потропването на дъжда по затворените жалузи и пращенето на жаравата в огнището нарушаваха гробната тишина. Сълзи се стичаха по лицето на Ариами и капеха по златистата ѝ туника, когато безмълвно извади с треперещи ръце портрета на дъщеря си Килиан от малкото ковчеже от бронз и мрамор, където държеше най-ценните си вещи.

Един стар пътуващ фотограф от Бомбай бе направил снимката малко преди сватбата, отказвайки да вземе възнаграждение. Тя показваше Килиан такава, каквато я помнеше майка ѝ: обгърната от неземна светлина, която сякаш струеше от нея и омайваше всички, които я познаваха. Бе запленила дори опитното око на фотографа и той ѝ даде прозвището, с което я запомниха всички: Сияйната принцеса.

Разбира се, Килиан не беше от знатен род и нямаше друго царство освен улиците, сред които бе израсла. В деня, когато напусна родния си дом, за да заживее със съпруга си, хората от Мачуабазар я изпратиха със сълзи на очи, загледани след бялата карета, която завинаги отнасяше тяхната принцеса от Черния град. Беше кажи-речи още дете, когато съдбата я отнесе безвъзвратно.

Ариами седна при децата край огъня и притисна старата фотография до гърдите си. Навън бурята вилнееше все така; събрала сили от нейната ярост, жената се овладя. Трябваше да вземе решение. Преследвачът на лейтенант Пийк нямаше да се задоволи само с неговата смърт. Смелостта на младия човек ѝ бе подарила драгоценни минути, които не биваше да прахосва за нищо на света, та дори и за да оплаче дъщеря си. От опит знаеше, че винаги ще има на разположение предостатъчно време, за да скърби за грешките, допуснати в миналото.

Прибра отново снимката в ковчежето и извади оттам медальона, който бе поръчала да изработят за Килиан преди много години. Дъщеря ѝ така и не бе успяла да сложи някога накита. Състоеше се от два златни диска — слънце и луна, монтирани един в друг, така че да образуват едно цяло. Ариами натисна медальона в средата и двете части се отделиха. Тя наниза половинките на златни верижки и окачи по една на шията на всяко от децата.

Докато се занимаваше с това, жената безмълвно обмисляше какво да предприеме. Не виждаше друг път за спасение на близнаците, освен да ги раздели. Трябваше да израснат далече един от друг, за да се заличи миналото им и да се скрие тайната на произхода им от всички, включително и от тях самите, колкото и мъчително да изглеждаше това. Останеха ли заедно, истината рано или късно щеше да излезе наяве, а Ариами за нищо на света не можеше да поеме такъв риск. Знаеше, че трябва да реши проблема, преди да се съмне.

Взе бебетата в обятията си и ги целуна нежно по челцата. Малките ръчички помилваха лицето ѝ и пръстчетата им докоснаха сълзите, които се стичаха по бузите ѝ, докато засмените очички я гледаха неразбиращо. Тя ги притисна още веднъж в прегръдките си, след което ги сложи в малката люлка, спретната набързо за тях.

После запали една маслена лампа и взе хартия и перо. Сега бъдещето на внуците ѝ бе в нейните ръце. Въздъхна дълбоко и започна да пише. В далечината чуваше утихващия дъжд и тътена на бурята, която отминаваше на север, простирайки над Калкута необятен балдахин от звезди.

Навършил петдесетте, Томас Картър си мислеше, че градът, който през последните трийсет и две години бе негов дом, вече не крие никакви изненади за него.