Карлос Сафон - Среднощният дворец

По нов сигнал тримата наемници се разделиха. Двама от тях предпазливо запристъпваха встрани, за да заобиколят купчината щайги, зад която бе Пийк, а третият тръгна право към нея. Лейтенантът преброи наум до пет и с внезапно движение събори камарата. Щайгите се стовариха върху нападателя му, а Пийк хукна към отвора, през който бяха влезли в склада.

Един от наемните убийци изскочи насреща му в една пресечна точка на коридора, размахвайки ножа си току пред лицето му. Но преди главорезът да възтържествува, Пийк тикна дулото на револвера си под брадичката му.

— Пусни ножа — изсъска лейтенантът.

Човекът правилно изтълкува смразяващия му поглед и изпълни нареждането. Пийк го сграбчи грубо за косата и без да отмества оръжието си, се обърна към съюзниците на своя заложник, използвайки тялото му като щит. Другите двама бандити бавно запристъпваха към него с дебнеща походка.

— Лейтенанте, спести ни драматичната сценка и ни предай онова, което търсим — прошепна един познат глас зад гърба му. — Това са все почтени хора, глави на семейства.

Пийк извърна поглед към мъжа с качулката, който се хилеше в тъмното само на няколко метра от него. Някога, не много отдавна, бе смятал този човек за приятел и сега му бе трудно да повярва, че гледа своя палач.

— Ще му отнеса главата, Джавахал — простена Пийк.

Заложникът затвори очи разтреперан.

Качулатият търпеливо скръсти ръце и въздъхна с лека досада.

— Прави каквото щеш, лейтенанте, но няма да се измъкнеш оттук.

— Не се шегувам — настоя Пийк, забил дулото под брадичката на разбойника.

— Разбира се, лейтенанте — рече Джавахал с помирителен тон. — Стреляй, ако ти стиска да убиеш човек хладнокръвно и без разрешението на Негово Величество. В противен случай хвърли оръжието и така ще можем да постигнем споразумение, изгодно и за двете страни.

Двамата въоръжени убийци бяха застинали неподвижно, готови да се нахвърлят върху лейтенанта при първия знак от страна на качулатия. Пийк се усмихна.

— Добре — рече най-сетне той. — Как ти се струва това споразумение?

С тези думи блъсна заложника на пода и се обърна към мъжа с качулката с вдигнат револвер. Първият изстрел проехтя в подземието. От облака барутен дим изникна облечена в ръкавица ръка с протегната длан. На Пийк му се стори, че вижда как сплесканият куршум проблясва в сумрака, как се разтапя бавно в струйка течен метал и изтича между източените пръсти на Джавахал като шепа пясък.

— Калпав изстрел, лейтенанте. Опитай пак, но тоя път от упор.

Без да му даде време да помръдне, качулатият хвана ръката, с която Пийк държеше оръжието, вдигна я към лицето си и опря дулото между очите си.

— Не са ли те учили на това във военната академия? — прошепна той.

— Някога бяхме приятели — каза Пийк.

Джавахал се усмихна презрително.

— Минаха тия времена, лейтенанте.

— Бог да ми прости — изстена Пийк и натисна отново спусъка.

За един миг, който му се стори цяла вечност, видя как куршумът прониза черепа на Джавахал и отвя качулката от главата му. В продължение на няколко секунди през раната преминаваше светлина, която обливаше замръзналото в усмивка лице. После димящата дупка бавно се затвори и Пийк усети как револверът се изплъзна от пръстите му.

Противникът му впи пламналите си очи в неговите и между устните му се подаде дълъг черен език.

— Май все още не разбираш, а, лейтенанте? Къде са децата?

Това не бе обикновен въпрос; той повеляваше да получи отговор.

Онемял от ужас, Пийк само поклати глава.

— Както искаш.

Джавахал стисна ръката му и Пийк усети как костите на пръстите му се трошат под плътта. От силната болка падна на колене, останал без дъх.

— Къде са децата? — повтори Джавахал.

Пийк се опита да изрече нещо, но огънят, плъзнал от окървавения чукан, който само преди секунди бе неговата ръка, го лиши от дар слово.

— Искаш ли да кажеш нещо, лейтенанте? — тихо попита Джавахал, коленичейки пред него.

Раненият кимна.

— Добре, добре — усмихна се врагът му. — Ако трябва да съм честен, твоите страдания не ме радват. Помогни ми да им сложа край.

— Децата умряха — изпъшка Пийк.

Гримаса на раздразнение изкриви лицето на Джавахал.

— Не, не. Дотук се справяше много добре, лейтенанте. Не разваляй всичко сега.

— Умряха — повтори Пийк.

Джавахал сви рамене и кимна бавно.

— Тъй да бъде — отстъпи той. — Не ми оставяш друг избор. Но преди да напуснеш тоя свят, нека ти припомня, че когато животът на Килиан бе в ръцете ти, не съумя да я спасиш. Тя умря заради такива като теб. Но ти си последният от тях — на другите им се изпя песента. Бъдещето е мое!