Карлос Сафон - Среднощният дворец

В ранното утро на онзи майски ден през 1916 г., след една особено яростна буря извън времето на мусона, изненадата се появи пред портите на сиропиталището „Св. Патрик“ във вид на кошница с бебе и запечатано писмо, адресирано лично до негова милост.

Изненадата беше двойна. Първо, в Калкута никой не си правеше труда да оставя бебета на прага на сиропиталище; градът изобилстваше от улички, отпадни ями и кладенци, които бе далеч по-удобно да се използват за целта. Второ, никой не пишеше изявления като това — подписани и неоставящи никакво съмнение относно авторството им.

Картър погледна очилата си срещу светлината и дъхна върху стъклата им, за да ги почисти по-лесно със старата памучна кърпичка, която използваше за тази процедура поне двайсет и пет пъти на ден, а през месеците на индийското лято — трийсет и пет пъти.

Момченцето спеше долу, в спалнята на старшата сестра Вендела. Тя бдеше зорко над него, след като бе прегледано от доктор Удуърд, когото измъкнаха от леглото му малко преди съмване без излишни обяснения, позовавайки се единствено на Хипократовата му клетва.

Детето по принцип беше здраво. Показваше известни признаци на обезводняване, но явно не страдаше от никоя от безчетните разновидности на треската, които покосяваха живота на хиляди дечица като него още преди да пораснат достатъчно, за да могат да изрекат името на майка си. Единствените неща, намерени заедно с него, бяха златен медальон с формата на слънце, който Картър държеше между пръстите си, и онова писмо. Ако трябваше да го приеме за вярно — а не виждаше причина да се усъмни в истинността на съдържанието, — то това писмо го поставяше в твърде деликатно положение.

След като прибра медальона в горното чекмедже на писалището си и го заключи, той взе отново посланието и го прочете навярно за десети път.

Уважаеми г-н Картър,

Виждам се принудена да потърся помощта Ви при твърде тягостни обстоятелства, позовавайки се на приятелството, което, както зная, Ви свързваше с покойния ми съпруг повече от десет години. През това време съпругът ми не пестеше похвали за вашата честност и за необикновеното доверие, което винаги сте му вдъхвали. Затова ви моля днес да уважите просбата ми, колкото и странна да ви се стори, като отчетете нейната неотложност и, ако е възможно, я запазите в най-строга тайна.

Детето, което съм принудена да Ви предам, е изгубило и двамата си родители. Те загинаха от ръката на убиец, заклел се да ги погуби, а после да заличи и потомството им. Не мога, а и не намирам за уместно да Ви разкрия причините, подтикнали го да извърши това престъпление. Достатъчно е да Ви кажа, че появата на детето трябва да се държи в строга тайна. При никакви обстоятелства не бива да уведомявате за това полицията или британските власти, защото убиецът разполага с връзки и в двете институции, които бързо ще го отведат до момчето.

По очевидни причини не мога сама да отгледам детето, без да го изложа на опасността да бъде сполетяно от печалната участ на родителите си. Затова Ви умолявам да се погрижите за него, да му дадете име и да го възпитате според взискателните правила и традиции на Вашето заведение, за да израсне честен и почтен човек, каквито бяха неговите родители.

Съзнавам, че при това положение детето никога не ще научи истината за произхода си, но е жизненоважно да стане именно така.

Не разполагам с време да Ви разкрия повече подробности и съм принудена отново да Ви напомня за дружбата и доверието, които Ви свързваха със съпруга ми, за да оправдая молбата си.

Когато прочетете писмото ми, бъдете така добър да го унищожите заедно с всички доказателства, които биха могли да издадат местонахождението на детето. Съжалявам, че не мога лично да изложа пред Вас молбата си, но ситуацията е твърде сериозна, за да поема такъв риск.

С надеждата, че ще изберете най-доброто решение, Ви моля да приемете вечната ми признателност.

В този миг някой потропа на вратата и прекъсна четенето. Картър си свали очилата, сгъна внимателно писмото, прибра го в писалището си и заключи чекмеджето.

— Влезте — подкани той.

Вендела, старшата сестра на „Св. Патрик“, надникна в кабинета му. Изражението ѝ, както обикновено, бе строго и делово, а погледът ѝ не предвещаваше нищо добро.

— Има един господин долу, който иска да говори с вас — кратко съобщи тя.

Картър се навъси.

— По каква работа?

— Не пожела да обясни — отвърна сестрата.

Тонът ѝ ясно подсказваше, че дори да бе дал някакви обяснения, тя би ги намерила за съмнителни.